КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ТАЗИ КНИГА
Това е сборник от биографии на велики личности, който се различава от всички други подобни енциклопедии. Хората в него са подредени не по азбучен или по хронологичен ред, а по значимостта на тяхното дело. Критерият е доколко те са повлияли на хода на историята и на живота на всеки човек.
Подобна класация е колкото амбициозна, толкова и спорна. Всяка епоха неизбежно прави своята преоценка на миналото. Затова и второто издание от 1992 г., от което е направен преводът, се различава донякъде от първото през 1978 г. Личности като Карл Маркс, Ленин и Мао Цзедун са отишли далеч по-назад, тъй като ходът на историята показа, че делото им е било по-нетрайно, отколкото изглеждаше преди 16 години. В стотицата е влязъл Михаил Горбачов, за когото тогава едва ли някой беше чувал.
Освен това всеки народ има своите кумири. За нас например изглежда странно, че в книгата са намерили място създатели на отдавна изчезнали религии като Манихей, докато липсват Кирил и Методий — единствените известни автори на писменост, която днес в света използват над 300 милиона души. Химиците ще си спомнят за Менделеев, астронавтите — за Сергей Курчатов и Вернер фон Браун, създателите на първите ракети.
След първото издание авторът е получил много препоръки, някои от които е взел предвид. Така в книгата са влезли Ърнест Ръдърфорд и Хенри Форд, а са отпаднали Нилс Бор и Анри Бекерел.
Независимо от споровете, които ще породи, тази книга е изключително ценна както с огромната информация, която дава от всички исторически епохи и области на живота, така и с оценките и сравненията на влиянието, което великите хора са оказали върху света.
ОТ ИЗДАТЕЛЯ
1. МОХАМЕД
570 — 632
Решението ни да поставим Мохамед начело в списъка на най-влиятелните личности в света може да предизвика изненада у някои читатели, а у други — съмнения, но той е единственият човек в историята, постигнал изключителни успехи както на верско, тъй и на светско равнище.
Със скромен произход, Мохамед създава и разпространява една от най-големите религии в света и става извънредно ефикасен политически водач. Днес, тринайсет века след смъртта му, неговото влияние е все още много мощно и силно въздействащо. Повечето личности в тази книга имат предимството да са родени в средища на цивилизацията, във висококултурни и политически влиятелни нации. Но Мохамед, роден в 570 година, произхожда от Мека, град в Южна Арабия — по онова време изостанал район, далеч от всякакви средища на търговия, изкуство и наука. Останал сирак на шест години, той израства в скромна среда. Според ислямските предания е бил неграмотен. Икономическото му положение се подобрява, когато на двайсет и пет годишна възраст се оженва за богата вдовица. Независимо от това, когато наближава четирийсетте, все още липсват външни признаци, че е забележителна личност.
По онова време повечето араби били езичници, вярвали в много божества. Ала в Мека живеели малък брой евреи и християни и тъкмо от тях Мохамед вероятно възприема представата за един-единствен всемогъщ Бог, който господства в цялата Вселена. На четирийсет години Мохамед вече е убеден, че този исторически Бог (Аллах) влиза в досег с него (чрез Архангел Гавраил) и го е избрал да разпространява истинската вяра.
Три години Мохамед проповядва само на близки приятели и познати. После, към 613 година, се отдава на публични проповеди. Когато лека-полека спечелва привърженици, властите в Мека започват да го смятат за опасен. Мохамед се чувства застрашен и в 622 г. забягва в Медина (град на около 320 километра северно от Мека), където му предлагат служба със значително политическо влияние.
Това бягство, наречено Хегира, е повратна точка в живота на Пророка. В Мека той не е имал много последователи. В Медина те са далеч повече и скоро той добива влияние, което фактически го прави абсолютен властелин. През следващите няколко години, когато последователите на Мохамед бързо нарастват, се водят редица битки между Медина и Мека. Тази война завършва в 630 г. и Мохамед се завръща победоносно в Мека като завоевател. През останалите две и половина години от живота му арабските племена бързо се приобщават към новата религия. Когато умира в 632 г., Мохамед е вече истински управник на цяла Южна Арабия. Бедуинските племена в Арабия се славят като безстрашни воини. Ала те са малобройни и раздирани от разединение и междуособни битки, не могат да се мерят с по-големите армии на кралствата, установили се в земеделските райони на север. Обединени от Мохамед за първи път в историята и вдъхновявани от пламенната си вяра в едничкия истински Бог, тези арабски бойци се впускат в поредица от най-изумителните завоевания в човешката история. На североизток от Арабия лежи обширната новоперсийска империя на Сасанидите; на северозапад е Византия, или Източната Римска империя с център Константинопол. Количествено арабите не могат да се сравняват с противниците си. Обаче на бойното поле положението е съвсем различно и въодушевените араби бързо завладяват цяла Месопотамия, Сирия и Палестина. В 642 г. Египет бива откъснат от Византийската империя, а персийските войски са смазани при големите боеве около Кадисия в 637 г. и Нехавенд в 642 г.
Но дори тези огромни завоевания, постигнати под ръководството на най-близките приятели и приемници на Мохамед — Абу Бакр и Умар ибн ал-Хатаб — не слагат край на арабското нашествие. В 711 г. арабските армии вече са прегазили Северна Африка чак до Атлантическия океан. Оттам те се насочват на север, преброждат Гибралтарския проток и завладяват Кралство Испания.
По едно време се породили опасения, че мюсюлманите може да покорят цяла християнска Европа. Обаче в прословутата битка за Тур в 732 г. мюсюлманските войски, напреднали до средата на Франция, са съкрушени от франките. Въпреки всичко за по-малко от един век бедуинските племена, вдъхновявани от словото на Пророка, създават империя, която се простира от Индия до Атлантическия океан и каквато светът не е виждал дотогава. И навред, където мюсюлманските войски стъпват, следва масово приобщаване към новата вяра.
Вярно, не всички завоевания остават. Макар че запазват вярата си в Пророка, по-късно персийците си извоюват независимостта от арабите. А в Испания след повече от седем столетия борба християните си възвръщат целия полуостров. Но Месопотамия и Египет, люлки на древна цивилизация, остават арабски и владеят целия северноафрикански бряг. Разбира се, новата вяра продължава да се разпространява през вековете далеч отвъд границите на първоначалните мюсюлмански завоевания. В наши дни тя има десетки милиони последователи в Африка и Средна Азия и дори повече в Пакистан, Северна Индия и Индонезия. В Индонезия тази нова вяра се оказва обединяващ фактор. Но на индийския подконтинент конфликтът между мюсюлмани и индуси все още е главна пречка по пътя към единението.
При това положение как трябва да се оцени цялостното въздействие на Мохамед върху човешката история? Както всички религии, ислямът упражнява огромно влияние върху битието на своите последователи. Тъкмо по тази причина всички създатели на големите религии заемат видно място в тази книга. И тъй като християните в света са горе-долу два пъти повече от мюсюлманите, на пръв поглед може да изглежда странно, че Мохамед заема по-предно място от Исус. За тази подредба има две главни основания. Първо, Мохамед е играл много по-важна роля за развитието на исляма, отколкото Исус за развитието на християнството. Макар че Исус е създал основните етични и морални норми на християнството (доколкото те се различават от юдаизма), Свети Павел е този, който разработва християнското богословие, той е главният прозелит* и автор на голяма част от Новия завет.
[* Прозелит (църк.) — новопокръстен; пламенен привърженик на нова вяра или идея. — Б. ред.]
А Мохамед е създателят и на ислямското богословие, и на главните етични и морални принципи на исляма. Освен това той има ключова роля в разпространяването на новата вяра и в създаването на нейните обреди. На всичко отгоре той е авторът на мюсюлманското свещено писание — Корана, сборник от Мохамедови прозрения, вдъхновени според него свише. По-голямата част от тях са преписвани — повече или по-малко вярно — още докато Мохамед е бил жив, а дълго след неговата смърт са събрани в меродавен сборник. Следователно Коранът отразява до голяма степен достоверно Мохамедовите мисли и идеи.
Такъв подробен сборник с мисли на Христос не е достигнал до нас. И понеже Коранът е поне толкова важен за мюсюлманите, колкото Библията за християните, влиянието на Мохамед чрез Корана е огромно. Не е изключено влиянието на Мохамед върху исляма да е по-голямо от общото влияние на Исус Христос и Свети Павел върху християнството. От чисто верско гледище може да се каже, че въздействието на Мохамед върху човешката история е равнозначно на Исусовото.
И още нещо. Мохамед (за разлика от Исус) е водеща фигура както от религиозно, тъй и от светско гледище. Всъщност като двигателна сила на арабските завоевания той може да бъде поставен на първо място като най-влиятелния политически водач на всички времена.
За много от важните исторически събития можем да кажем, че са били неизбежни и щяха да се случат дори без определен политически водач, които да ги насочва. Например южноамериканските колонии вероятно щяха да извоюват независимостта си от Испания дори ако Симон Боливар не се беше родил. Но не може да се каже същото за арабските завоевания. Нищо от този род не се е случвало преди Мохамед и няма основания да смятаме, че би станало без него. Единствените подобни успехи в човешката история са завоеванията на монголите през XIII век, които се дължат главно на Чингис Хан. Макар и по-обширни от арабските, те обаче се оказаха нетрайни и днес единствените райони, заемани от монголи, са тези, в които те са живели преди времето на Чингис.
Арабските завоевания са нещо съвсем друго. От Ирак до Мароко се простира цяла верига арабски нации, обединени не само от вярата си в исляма, но и от общия си арабски език, история и култура. Мястото на Корана в мюсюлманското вероизповедание и фактът, че той е написан на арабски, сигурно са попречили арабският език да се разпадне на неразбираеми помежду си диалекти, което иначе би могло да се случи през изминалите тринайсет века. Разбира се, между арабските държави има различия и недоразумения, и то значителни, но частичното разединение не бива да ни пречи да видим важните елементи на единство, които продължават да съществуват. Така например нито Иран, нито Индонезия — и двете петролопроизводителки и с ислямско вероизповедание — се присъединиха към петролното ембарго през зимата на 1973/74 година. И не случайно всички арабски държави, само арабски държави участваха в ембаргото. Както виждаме, арабските завоевания през VII век продължават и днес да играят важна роля в човешката история. И тъкмо това несравнимо съчетание на светско и верско влияние ни дава правото да смятаме Мохамед за най-влиятелната фигура в историята на човечеството.
2. АЙЗЪК НЮТЪН*
1642 — 1727
[* Използваме вярната транскрипция на името на великия учен независимо от „традицията“. — Б. пр.
Природата, природните закони лежаха в тъмнина;
но рече Бог: Да бъде Нютън!
И блесна светлина.
Аликзандър Поуп
Айзък Нютън, най-великият и най-влиятелният учен, живял някога, е роден в Улсторп, Англия, на Коледа 1642-а, годината, в която умира Галилей. Подобно на Мохамед, той се появява на бял свят след смъртта на баща си. Като малък Айзък проявявал значителни наклонности към механиката и бил много сръчен. Макар и умно дете, в училище бил невнимателен и почти не правел впечатление. Като юноша майка му го маха от училището с надеждата, че може да стане преуспяващ фермер. За щастие се убеждава, че заложбите му се крият другаде и на осемнайсет години той постъпва в Кеймбриджкия университет. Там усвоява бързо тогавашната наука и математика и скоро започва свои собствени самостоятелни изследвания. Между двайсет и първата си и двайсет и седмата си година Нютън поставя основите на научни теории, които по-късно донасят коренни промени в света.
Средата на XVII век е период на невиждан научен подем. Откритието на телескопа около началото на века е преобразило изцяло астрономическите изследвания. Английският философ Франсиз Бейкън и френският Рене Декарт приканват учените в цяла Европа да не разчитат повече на авторитета на Аристотел и да започнат свои самостоятелни експерименти и наблюдения. Великият Нютън прилага в практиката това, за което са настоявали Бейкън и Декарт. Неговите астрономически наблюдения и използването на новоизнамерения телескоп внасят коренни промени в астрономията, а експериментите му в механиката довеждат до формулирането на първия Нютънов закон за движението.
Други големи учени като Уилям Харви, открил кръвообращението, и Йоханес Кеплер, формулирал законите за движението на планетите около Слънцето, внасят нова, съществена информация в научната общност. Ала чистата наука е предимно забавление за хора на умствения труд и още няма никакви доказателства, че, приложена в техниката, може да промени коренно цялото битие на людете, както е предвиждал Франсиз Бейкън.
Макар Коперник и Галилей да са отхвърлили някои от погрешните схващания на древната наука и да са допринесли за по-доброто разбиране на Вселената, все още не са формулирани последователни принципи, които да превърнат този сбор от наглед несвързани помежду си факти в единна теория, която да прави възможни научните предвиждания. Едва Айзък Нютън създава тази единна теория и поставя модерната наука на пътя, който тя следва неизменно оттогава насам.
Нютън никога не е имал особено желание да публикува своите резултати и въпреки че към 1669-а вече е формулирал основните идеи на повечето свои открития, много от теориите му са публикувани доста по-късно. Първото му откритие, видяло бял свят, е основоположният му труд за естеството на светлината. След поредица от старателни експерименти Нютън открива, че обикновената бяла светлина е съчетание от всичките цветове на дъгата. Освен това той анализира внимателно резултатите от законите за отражението и рефракцията на светлината. Така в 1668 г. създава и фактически построява първия огледален телескоп, телескопа рефлектор, който и до днес се използва в повечето големи астрономически обсерватории. Двайсет и девет годишен, Нютън представя пред Британското кралско дружество тези открития заедно с резултатите от много други свои експерименти в оптиката.
Дори само те биха му осигурили място в тази класация; но са доста по-маловажни от постиженията му в чистата математика и механиката. Главният негов принос в математиката е откриването на интегралното смятане, до което е стигнал, когато навярно е бил двайсет и три — двайсет и четири годишен. Това най-важно постижение в модерната математика е не само зърното, от което покълва значителна част от съвременната математическа теория, а и солиден инструмент, без който последвалият напредък на съвременната наука би бил невъзможен. Нищо друго да не беше открил Нютън, само интегралното смятане би му осигурило едно от челните места в тази класация. Но най-важните Нютънови успехи са в областта на механиката — науката, която обяснява движението на материалните тела. Галилей е открил първия закон за движението, който обяснява движението на телата под въздействието на външни сили. На практика, разбира се, всички тела изпитват подобно влияние и най-същественият въпрос в механиката е как те се движат под въздействието на външни сили. Този проблем е разрешен от Нютън в прочутия му втори закон за движението, който с основание се смята за основния в класическата физика. Вторият закон (изразен математично чрез равенството F = ma) гласи, че ускорението на едно тяло е равно на силата, действаща върху тялото, разделена на неговата маса. Към тези първи два закона Нютън добавя прословутия трети закон за движението (който гласи, че всяко действие — т. е. физическа сила, има равно, в противоположна посока противодействие) и най-прочутия си научен закон — за всемирното притегляне. Тези четири закона, взети вкупом, образуват единна система, чрез която практически всички макроскопични механични системи — от движението на махалото до движението на планетите по орбитите им около Слънцето — могат да бъдат изследвани и да се предвиди поведението им. Нютън не само е формулирал тези фундаментални закони в механиката; използвайки интегралното смятане, той лично е показал как могат да бъдат приложени за решаването на актуални проблеми.
Нютъновите закони може да се използват и са използвани за широк кръг научни и инженерни проблеми. Докато е бил жив, най-красноречивото им приложение е в сферата на астрономията. И тук Нютън заема челно място. В 1687 г. той публикува забележителния си труд „Математични начала на натуралната философия“ (известен по-накратко като „Принципиа“), в който представя своя закон за гравитацията и законите за движението. Той показва как може да се използват тези закони, за да се определи с точност движението на планетите около Слънцето. Основната задача на динамичната астрономия — т. е. да се предвиди с точност местоположението и движението на звездите и планетите — е решена бляскаво от Нютън само с един замах. Ето защо той често пъти е смятан за най-великия от всички астрономи.
В такъв случай каква е нашата оценка за научното значение на Нютън? Ако погледнем показалеца на която и да е научна енциклопедия, ще намерим повече препратки (може би два-три пъти повече) към Нютън и неговите закони и открития, отколкото към някой друг учен. Освен това трябва да вземем под внимание и казаното от други велики учени за него. Лайбниц, които съвсем не е бил приятел на Нютън и с когото е влизал в ожесточени спорове, пише: „Ако вземем математиката от самото й създаване до времето на Нютън, по-голямата част от нея е дело на Нютън.“ Големият френски учен Лаплас казва: „«Принципиа» се откроява над всеки друг плод на човешкия гений.“ Лагранж често е повтарял, че Нютън е най-големият гений, който светът познава, а Ернст Мах пише в 1901 г.: „Всичко, постигнато в математиката след негово време, е дедуктивна, формална математична разработка на механиката върху базата на Нютъновите закони.“ Голямото постижение на Нютън се свежда може би до следното: той се натъква в науката на смесица от отделни факти и закони, които могат да опишат някои явления, но едва ли са в състояние да предвидят нещо; ученият ни оставя единна система от закони, които могат да бъдат приложени върху огромен кръг физични явления и да бъдат използвани за точни предвиждания.
В такова кратко изложение не е възможно да се спрем подробно върху всички открития на Нютън; затова много от недотам важните са пропуснати, въпреки че сами по себе си са сериозни постижения. Нютън е дал солиден принос в термодинамиката (изучаването на топлината) и в акустиката (науката за звука); той е формулирал изключително важния физичен принцип за запазването на момента и запазването на ъгловия момент; открил е т. нар. бином на Нютън в математиката и е дал първото състоятелно обяснение за произхода на звездите.
И тъй, можем да кажем, че Нютън безусловно е най-великият и най-влиятелният учен, живял някога, и все пак да се запитаме защо трябва да стои по-високо от важни политически фигури като Александър Велики или Джордж Вашингтон и по-напред от видни религиозни водачи като Исус Христос и Гаутама Буда. Нашето становище е, че, макар политическите промени да имат важно значение, откровено казано, повечето хора в света са живели 500 години след смъртта на Александър така, както са живели и прадедите им пет столетия преди него. По същата логика във всекидневния си бит повечето люде са живели през 1500 г. сл. Хр. така, както са живели събратята им и през 1500 г. пр. Хр. Обаче през последните пет столетия с възникването на съвременната наука всекидневният бит на повечето човешки същества се е променил коренно. Ние се обличаме другояче, ядем други храни, работим по друг начин и прекарваме свободното си време много по-различно от хората през 1500 г. Научните открития не само внесоха коренни промени в техниката и икономиката, а промениха напълно политиката, верските разбирания, изкуството и философията. Научната революция не остави незасегната почти нито една страна от човешката дейност и по тази именно причина толкова много учени и изобретатели намериха място в тази книга. Нютън е не само най-бляскавият учен, а и най-влиятелната фигура в развитието на научната теория и затова заслужава напълно мястото си на върха или почти на върха на всяка класация на най-влиятелните личности в света.
Нютън умира в 1727 г. и е погребан в Уестминстърското абатство. Той е първият учен, удостоен с такава чест.
3. ИСУС ХРИСТОС
ок. 6 пр. Хр. — ок. 30 сл. Хр.
Въздействието на Христос върху човешката история е толкова очевидно и толкова огромно, че едва ли някой би оспорил поставянето му почти в началото на тази книга. Всъщност по-вероятно е да възникне въпросът защо Христос, вдъхновителят на най-влиятелната религия в историята, не е поставен на първо място.
Няма съмнение, че християнството е спечелило с течение на времето много повече последователи от всяка друга религия. Ала в тази книга се оценява не относителното влияние на отделните религии, а по-скоро относителното им влияние върху отделния човек.
За разлика от исляма християнството не е създадено от една-единствена личност, а от двама души — Исус и Свети Павел, тъй че главната заслуга за развитието му трябва да бъде разпределена между тях. Христос формулира основните етични принципи на християнството, както и основния му духовен светоглед и главните му представи за човешкото поведение. Обаче християнското богословие е оформено преди всичко от Свети Павел. Христос е изпълнил една духовна мисия. Павел добавя към нея култа към Христа. Освен това Свети Павел е автор на значителна част от Новия завет и главният разпространител на християнството през I век.
Христос умира доста млад (за разлика от Буда или Мохамед) и оставя ограничен брой следовници. При смъртта му неговите привърженици не са нищо повече от малобройна еврейска секта. И благодарение на писанията на Павел и неуморната му проповедническа дейност тази малка секта се превръща в динамично, много по-широко движение, което обхваща и евреи, и не евреи, и в крайна сметка израства като една от най-големите религии в света.
Ето защо някои твърдят, че Свети Павел, а не Христос трябва да бъде смятан за първоосновател на християнството. Доведен до логичния си завършек, този аргумент би трябвало да ни накара да поставим Павел по-напред от Христос! Но макар да не е ясно какво би представлявало християнството без усилията на Свети Павел, повече от очевидно е, че без Христос то изобщо не би съществувало.
От друга страна, нямаме основание да държим Христос отговорен за всичко онова, което християнската църква или отделни християни са вършили по-късно в негово име, още повече че той положително не би одобрил много от тези деяния. Някои от тях — да речем, религиозните войни между различни християнски секти и варварските погроми и преследвания на евреите — са в такова крещящо противоречие с Христовото учение, че е пълна безсмислица да се говори, че са извършвани под влиянието на Христос.
По същата логика, макар съвременната наука да е възникнала първо в християнските западноевропейски държави, едва ли може да се смята, че Христос е „виновникът“ за възхода на науката. И наистина, ранните християни никога не са тълкували Христовото учение като призив към научни изследвания на материалния свят. Всъщност покръстването на римляните е съпроводено и последвано от рязък упадък в равнището на техниката и в интереса към науката.
А това, че в крайна сметка науката се възражда в Европа, е несъмнено указание, че в европейското културно наследство има нещичко, което благоприятства научното мислене. Но това нещичко е не Христовото учение, а гръцкият рационализъм, намерил типичен израз в работите на Аристотел и Евклид. Заслужава да се отбележи, че модерната наука се е развила не по време на върховенството на църквата и на християнското благочестие, а по самите пети на Ренесанса, период, когато Европа отново проявява интерес към наследството отпреди християнството.
Житието на Исус, както е представено в Новия завет, е познато на повечето читатели, тъй че няма да го повтаряме тук. Но заслужава да отбележим някои неща. Преди всичко, по-голямата част от информацията, с която разполагаме за Исусовия живот, е несигурна. Не знаем дори как е истинското му име. Най-вероятно е било обикновено еврейско име, например Йехошуа (на английски се среща като Джошуа). Не сме сигурни и в годината на раждането му, макар да се предполага, че тя е 6-а пр. н. е. Същото се отнася и за годината на смъртта му. Тя би трябвало да е добре известна на последователите му, но не се знае с положителност днес. Самият Исус не е оставил никакви писания и фактически цялата информация за живота му черпим от Новия завет.
За жалост, евангелията си противоречат в някои пунктове. Например Матей и Лука предават по съвсем различен начин последните Исусови думи; между другото, и двата варианта са почерпани направо от Стария завет.
Не случайно Исус се позовавал на Стария завет; макар и родоначалник на християнството, той е бил правоверен евреин. Неведнъж е посочвано, че в много отношения Исус прилича на староеврейските пророци от Стария завет и е изпитвал тяхното влияние. Подобно на пророците той е бил извънмерно внушителна личност, оставяла дълбоки и трайни впечатления у онези, които са го срещали. Бил е чародей в най-дълбокия и истински смисъл на тази дума.
Но за разлика от Мохамед, упражнявал както политически, тъй и верски авторитет, Исус фактически не е оказвал влияние върху политическите събития нито приживе, нито през последвалото столетие. (Разбира се, и двамата са оказвали силно косвено влияние върху по-далечни политически събития.) Влиянието на Исус се чувства само в етичната и духовната сфера.
Щом Исус е оставил следа най-вече в етичната област, трябва да се запитаме до каква степен етичните му норми са дали отпечатък върху човечеството. Едно от главните Исусови предписания е несъмнено Златното правило: И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. Днес то се възприема от повечето хора, християни и нехристияни, като разумно ръководство за морално поведение. Ние може би невинаги постъпваме в съответствие с него, но поне се опитваме да го спазваме. Ако Исус действително беше първоизточникът на този универсално приет принцип, тогава непременно бихме го поставили на първо място в тази книга.
Ала Златното правило е възприето от юдаизма далеч преди Исус. Равинът Хилел, най-именитият през I век пр. Хр., е дал недвусмислен израз на това правило и го е обявил за най-важен принцип на юдаизма. Това понятие е известно не само на западния свят. Китайският философ Конфуций го е провъзгласил още в 500 г. пр. Хр., а се среща и в санскритския епос — „Махабхарата“. Всъщност философията на Златното правило е възприета от почти всички главни вероизповедания.
Това не означава, че Исус няма оригинални мисли върху етиката. Много интересно гледище е представено в Евангелие от Матея (5:43-44): Слушали сте, че бе казано: Обичай ближния си и мрази врага си. А пък аз ви казвам: обичайте враговете си и благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят. И няколко реда по-горе:… не се противете на злото; и ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата. Тези мисли, които не се срещат в юдаизма по Исусово време, са несъмнено едни от най-забележителните и оригинални етични схващания на всички времена. Ако бяха спазвани, не бихме се поколебали да поставим Исус на първо място в тази книга. Но истината е, че те нямат широка поддръжка. Всъщност те не са дори общоприети. Повечето християни смятат предписанието „Обичайте враговете си“ в най-добрия случай за идеал, който може да бъде осъществен само в един съвършен свят, но който не е разумен начин на поведение в реалното ни битие. Обикновено ние не се държим така, не очакваме от другите да се държат така и не приучваме децата си да се държат по този начин. Следователно Исусовото най-забележително схващане остава интересно, но в основни линии неприложимо.
4. БУДА
563 пр. Хр. — 483 пр. Хр.
Гаутама Буда, чието същинско име е принц Сидхарта, е създателят на будизма, една от най-разпространените религии в света. Сидхарта е син на краля с престол в Капилавасту, град в Североизточна Индия близо до границата с Непал. Самият Сидхарта (от рода Гаутама и племето Сакия) е роден, предполага се, през 563 г. пр. Хр. в Лумбини (в сегашните граници на Непал). Той се оженва на шестнайсет години за своя братовчедка на същата възраст. Израснал в разкошния кралски палат, принц Сидхарта не е лишен от материални блага. Въпреки това той е крайно недоволен. Забелязва, че повечето хора са бедни и постоянно страдат от недоимък. Дори богатите често пъти са отчаяни и нещастни, а всички са еднакво изложени на болести, които ги довеждат до гроба. В живота сигурно има нещо повече от мимолетните удоволствия, които страданията и смъртта заличават твърде скоро, разсъждава Сидхарта.
Когато става на двайсет и една години, Гаутама, непосредствено след раждането на първия си син, решава, че трябва да се откаже от живота, който води, и да се посвети всецяло на търсене на истината. Той зарязва палата, жена си, невръстния си син и всички земни блага и се превръща в скитник, без пукнат грош в джоба. Известно време учи при някои от прочутите тогава брамини, но след като усвоява ученията им, намира
Зърно, ракети, мини: англосаксонците се ...
На днешния ден, САЩ извършиха недомашно ...
07.10.2008 19:45
Поздрави!
