Постинг
01.11.2017 14:23 -
За празниците
Автор: diankov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5319 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 01.11.2017 16:55
Прочетен: 5319 Коментари: 1 Гласове:
2
Последна промяна: 01.11.2017 16:55
Да си кажа и аз за празниците.
Всеки си избира сам какво празнува. Една приятелка обеща да направи календар на моя и моето семейство семеен празничен живот. Че все сме я изненадвали с наш семеен празник. А то какво, 6 -7 рождени дни, дузина и отгоре именни дни, сватби, венчавки, които са отделно от сватбите, кръщенета, може да се добавят панихиди и помени и разни други. Всеки месец по един, два, та и три. Не броим национални, църковни, по народен календар.
И ето ти Хелоуин. Децата са във ваканция. За какво? За Хелоуин, според някои ученици и техните майки.
Така преди години едни шмайзеристи и техните вождове и учители решили, че 6-ти септември е империалистически празник, а за независимостта просто не трябва да се споменава. Каква незамисимост, ние сме с братския съветски, да съветски народ. И за да не реши някой, че датата на септемврийския преврат, от който са се възползвали е маловажна, са изтрили червеното от Съединението и са го сложили на календара три дни по-късно. Така и с нескопосания опит за ... Тук даже не мога да намеря правилната дума за „Първото в света антифашистско въстание от 1923 г.“ За новия човек - нов календар. Трий с парцала кървав стария живот. И някакви будители. Ама те били преди Улянов, Коба, Тарабата. И не всички оценявали Дядо Иван, бил той и имперски мужик. Трий, че...
Бавно и полека и малко мимоходом празнувахме новите дни. Трети март си беше работен ден, само 24 май не се забрави. Може би бяха ни разрешили за него. На Коледа сядахме около масата без много шум, а на Великден ни брояха по църквите. В „Св. Александър Невски“ се ходеше с пропуск. Няма да крия, че бащи ми винаги вземаше за баба. А за славния ден на бележитото пиянско изстъпление на група матроси от един закотвен за ремонт крайцер, просто не ми се споменава. Който не е пред мавзолея, хълца пред телевизора по мощта на Съветската армия, тропаща по паветата на Москва.
Но световният ред си върви, променя, и календарът от стената смени своите приоритети. Изтупахме прашасалите дни и ги сложихме където им е мястото. Другите, понатрапените, ги смотахме, даже вече не помним кога бяха. Да вземем да не ги забравим съвсем, че някой ще реши, че са били хубави. Както сега ни обясняват какъв кеф било преди 28 години. Беше, ама не тоя, дето го разказват.
Преди месец се запознах с едно момче, наборче, което живее и работи сега на брега на Ниагарския водопад. Беше се прибрал заради тъжна вест от България. Та покрай общ приятел бяхме на една маса. Въпросните момчета били граничари. На Югославската граница. Мартиново, Брегово, Връшка чука. Уж спокойно място. Повечето бягаха към Турция и Гърция. И този нов американец, но смея да твърдя истински българин, разказа как едни други такива като него решили да бягат в Югославско. И те войници. Взели автоматите, мешките и айде към границата. Зимата било. Пренощували в една вила до границата и на сутринта тръгнали на разведка да видят къде да минат. Но оставили калашниците и мешките под леглата. Може би това е било за добре. Не щеш ли, собственикът на вилата решил да иде посред зима да я нагледа. Сигурно му е било писнало да търка някое бюро или да разхлади малко главата от дуднето на жената, че вноската стига само за „Москвич“, а колежката ще имат „Лада“. И намира вилата леко отворена, а вътре арсенал. Хората от тези райони знаят, че това не е на добре и нашият по устав звъннал на МВР - то. И хукнали граничари, ВКР - та и цялата организация по залавяне на нарушителите. Моят нов приятел, Лъчо, с кучкар и бесен капитан, ги засичат. Кучето се омотава в едни храсти и кучкарят изостава, а той с капитана тича по баира. „Нарушителите“ обече не тичат към браздата, а обратно. Капитанът вдига пистолета и издумква целия пълнител. Разбира се, че не уцелва нищо. Щото на стрелби е бил махмурлия. Командва на подчинения да стреля. Откосът от автомата е високо във въздуха. Лъчо има мозък, а не изпилен мазол в главата. Вижда накъде тичат и разбира, че няма как да избягат. А и са същите като него, може и да са от едно училище или вчера да са пили в ХоРеМага заедно. Капитанчето иска да става майор и да се мести в Михайловград и нарежда на Лъчо да му даде автомата, за да ги отстреля. Едно е с пищов, друго е да пуснеш 30 патрона на автоматична. Все някой ще уцели. Лъчо си проси военния съд и не си дава оръжието. Сега, дали по устав можеше да го даде на тоя със зведичките на пагоните вече не помня, но не го дава. Настига ги и онези вече са омирисали пейзажа и се дават лесно. Лъчо се сети, че на коланите на нашите граничари имало едни върви дето им викали бандитски върви. Вместо белезници, които тракат, въженца. И с помощта на капитана ги вързали. Но капитанът иска голяма звезда на пагона. Взел, че си отпуснал ръцете и краката върху телата на неразумните и нещастни бегълци. Как не го е застрелял Лъчо, не знам. Но явно адреналинът е бил страшен и всичко е било като на филм. Лъчо разказа, че после ВКР-тата доста бой са хвърлили на бегълците. Не знаеше какво е станало с тях. Със сигурност е имало военен съд. Да се надяваме, че са имали срок на присъдата, а не куршум. Обаче вместо да получи 5 дена домашна отпуска за хванати нарушители, Лъчо получава 5 дена арест, че не си дал автомата и че не е стрелял на месо. Първо се стреля на месо, а после казваш, че си пуснал предупредителен изстрел - му обяснил недораслият майор. Нямало как да се резбере кой куршум кога е излязъл от дулото и е влязъл в тялото на беглеца. Това си е стара изпитана практика откакто има бегълци и въоръжени гонещи ги. Та за тоя кеф и заводите от миналото не ща да ми се напомня.
Почнал бях за празниците, конкретно за Тиквенната нощ на Хелоуин. Това си е същата подигравка както да смениш 6-ти с 9-ти септември. Да подмениш Деня на Будителите с тиквен фенер. Така е и онзи ден на влюбените през февруари, който трябва да изтрие зарязването. То Горбачов не го спря, пък ние ще се дадем на един розов празник. Още един трън ми е останал в петата – големият празник на Клара Цеткин, Инес Арманд и Надежда Улянова. Дами, моми и всичко що е от женски пол! И преди Коминтерна да е казал, е имало празник на жената!
Тези, които искат да променят и да подменят изконните ни народни ценостти работят бавно, но успешно. Пропускам търговската част на мероприятията, макар че не е за подценяване. Та утре ще вземат да ни карат да празнуваме Деня на благодарността, за да им се продават пуйките или някой си рожден ден на крал Джордж XII, мир на меча му, щото нещо друго залежава в моловете на Британия.
Това е. И утре като влезете в българска православна църква и вдигнете ръка към челото и сърцето си спомнете дали тази ръка държа тиквен фенер, розово сърчице.
И дали тази ръка развя родното знаме на последния празник?
И ако ли не, помолете Господа и мъчениците на българския народ да ви простят. Ако могат.
Всеки си избира сам какво празнува. Една приятелка обеща да направи календар на моя и моето семейство семеен празничен живот. Че все сме я изненадвали с наш семеен празник. А то какво, 6 -7 рождени дни, дузина и отгоре именни дни, сватби, венчавки, които са отделно от сватбите, кръщенета, може да се добавят панихиди и помени и разни други. Всеки месец по един, два, та и три. Не броим национални, църковни, по народен календар.
И ето ти Хелоуин. Децата са във ваканция. За какво? За Хелоуин, според някои ученици и техните майки.
Така преди години едни шмайзеристи и техните вождове и учители решили, че 6-ти септември е империалистически празник, а за независимостта просто не трябва да се споменава. Каква незамисимост, ние сме с братския съветски, да съветски народ. И за да не реши някой, че датата на септемврийския преврат, от който са се възползвали е маловажна, са изтрили червеното от Съединението и са го сложили на календара три дни по-късно. Така и с нескопосания опит за ... Тук даже не мога да намеря правилната дума за „Първото в света антифашистско въстание от 1923 г.“ За новия човек - нов календар. Трий с парцала кървав стария живот. И някакви будители. Ама те били преди Улянов, Коба, Тарабата. И не всички оценявали Дядо Иван, бил той и имперски мужик. Трий, че...
Бавно и полека и малко мимоходом празнувахме новите дни. Трети март си беше работен ден, само 24 май не се забрави. Може би бяха ни разрешили за него. На Коледа сядахме около масата без много шум, а на Великден ни брояха по църквите. В „Св. Александър Невски“ се ходеше с пропуск. Няма да крия, че бащи ми винаги вземаше за баба. А за славния ден на бележитото пиянско изстъпление на група матроси от един закотвен за ремонт крайцер, просто не ми се споменава. Който не е пред мавзолея, хълца пред телевизора по мощта на Съветската армия, тропаща по паветата на Москва.
Но световният ред си върви, променя, и календарът от стената смени своите приоритети. Изтупахме прашасалите дни и ги сложихме където им е мястото. Другите, понатрапените, ги смотахме, даже вече не помним кога бяха. Да вземем да не ги забравим съвсем, че някой ще реши, че са били хубави. Както сега ни обясняват какъв кеф било преди 28 години. Беше, ама не тоя, дето го разказват.
Преди месец се запознах с едно момче, наборче, което живее и работи сега на брега на Ниагарския водопад. Беше се прибрал заради тъжна вест от България. Та покрай общ приятел бяхме на една маса. Въпросните момчета били граничари. На Югославската граница. Мартиново, Брегово, Връшка чука. Уж спокойно място. Повечето бягаха към Турция и Гърция. И този нов американец, но смея да твърдя истински българин, разказа как едни други такива като него решили да бягат в Югославско. И те войници. Взели автоматите, мешките и айде към границата. Зимата било. Пренощували в една вила до границата и на сутринта тръгнали на разведка да видят къде да минат. Но оставили калашниците и мешките под леглата. Може би това е било за добре. Не щеш ли, собственикът на вилата решил да иде посред зима да я нагледа. Сигурно му е било писнало да търка някое бюро или да разхлади малко главата от дуднето на жената, че вноската стига само за „Москвич“, а колежката ще имат „Лада“. И намира вилата леко отворена, а вътре арсенал. Хората от тези райони знаят, че това не е на добре и нашият по устав звъннал на МВР - то. И хукнали граничари, ВКР - та и цялата организация по залавяне на нарушителите. Моят нов приятел, Лъчо, с кучкар и бесен капитан, ги засичат. Кучето се омотава в едни храсти и кучкарят изостава, а той с капитана тича по баира. „Нарушителите“ обече не тичат към браздата, а обратно. Капитанът вдига пистолета и издумква целия пълнител. Разбира се, че не уцелва нищо. Щото на стрелби е бил махмурлия. Командва на подчинения да стреля. Откосът от автомата е високо във въздуха. Лъчо има мозък, а не изпилен мазол в главата. Вижда накъде тичат и разбира, че няма как да избягат. А и са същите като него, може и да са от едно училище или вчера да са пили в ХоРеМага заедно. Капитанчето иска да става майор и да се мести в Михайловград и нарежда на Лъчо да му даде автомата, за да ги отстреля. Едно е с пищов, друго е да пуснеш 30 патрона на автоматична. Все някой ще уцели. Лъчо си проси военния съд и не си дава оръжието. Сега, дали по устав можеше да го даде на тоя със зведичките на пагоните вече не помня, но не го дава. Настига ги и онези вече са омирисали пейзажа и се дават лесно. Лъчо се сети, че на коланите на нашите граничари имало едни върви дето им викали бандитски върви. Вместо белезници, които тракат, въженца. И с помощта на капитана ги вързали. Но капитанът иска голяма звезда на пагона. Взел, че си отпуснал ръцете и краката върху телата на неразумните и нещастни бегълци. Как не го е застрелял Лъчо, не знам. Но явно адреналинът е бил страшен и всичко е било като на филм. Лъчо разказа, че после ВКР-тата доста бой са хвърлили на бегълците. Не знаеше какво е станало с тях. Със сигурност е имало военен съд. Да се надяваме, че са имали срок на присъдата, а не куршум. Обаче вместо да получи 5 дена домашна отпуска за хванати нарушители, Лъчо получава 5 дена арест, че не си дал автомата и че не е стрелял на месо. Първо се стреля на месо, а после казваш, че си пуснал предупредителен изстрел - му обяснил недораслият майор. Нямало как да се резбере кой куршум кога е излязъл от дулото и е влязъл в тялото на беглеца. Това си е стара изпитана практика откакто има бегълци и въоръжени гонещи ги. Та за тоя кеф и заводите от миналото не ща да ми се напомня.
Почнал бях за празниците, конкретно за Тиквенната нощ на Хелоуин. Това си е същата подигравка както да смениш 6-ти с 9-ти септември. Да подмениш Деня на Будителите с тиквен фенер. Така е и онзи ден на влюбените през февруари, който трябва да изтрие зарязването. То Горбачов не го спря, пък ние ще се дадем на един розов празник. Още един трън ми е останал в петата – големият празник на Клара Цеткин, Инес Арманд и Надежда Улянова. Дами, моми и всичко що е от женски пол! И преди Коминтерна да е казал, е имало празник на жената!
Тези, които искат да променят и да подменят изконните ни народни ценостти работят бавно, но успешно. Пропускам търговската част на мероприятията, макар че не е за подценяване. Та утре ще вземат да ни карат да празнуваме Деня на благодарността, за да им се продават пуйките или някой си рожден ден на крал Джордж XII, мир на меча му, щото нещо друго залежава в моловете на Британия.
Това е. И утре като влезете в българска православна църква и вдигнете ръка към челото и сърцето си спомнете дали тази ръка държа тиквен фенер, розово сърчице.
И дали тази ръка развя родното знаме на последния празник?
И ако ли не, помолете Господа и мъчениците на българския народ да ви простят. Ако могат.
Вълнообразно
