На 26 юни, към  десет  часа  през деня Марийка И. вървеше по главната улица на град "Д." и просеше. Тя бе старица, над осемдесете, прегърбена с много бръчки по скулестото  лице. Обута  с нови  сандали, бели чорапи...Пригладила косата, без забрадка. Тя се спираше край масите с посетители и плачейки говореше:      
- Моля Ви! Живея зле, пари нямам, а зет ми ме пребива от бой. Взима ми пенсията и ето -  аз на улицата, да прося. Моля  Ви!        
Хората учудено я гледаха. Та тя, не бе от номенклатурата на стари циганки. От онези, които те гледат втренчено, дърпат за дрехите  и просят. Тази жена бе различна. Сякаш Бог бе озарил лицето,  а гласът и един топъл, тих, човечен!      
И ето, те вадеха със задоволство метални левчета и ги подаваха на старицата. Тя им се покланяше до земята от благодарност. И като истинска богомолка се прекръстваше бавно, с достойство, с вяра После високо, за да я чуят повече хора казваше:      
-Бог вижда отгоре! Бог ще Ви благослови за този дар! Да сте живи и здрави и късмет да имате! И днес и утре и всеки ден!      
Да, хората я гледаха като светица. И всеки искаше да извади пара, да я даде на тази непозната жена. И да получи  благословия, късмет...      
От този съдбовен ден в живота на Марийка И. ,всичко се промени. В края на деня тя бе събрала от човешката милост над двеста лева. Късно вечерта, седнали край кухненската маса в малкото си апартаментче,  с внучката брояха металните левчета, книжните банкноти...    
- Бабо, нали ти казах как стават нещата? Ето, че още първия ден ти си отличничка! Когато работих в Испания преди година го видях там. Това си е професия - доходна, чиста, няма данъци, няма разходи...      
На другия ден старицата отново тръгна по търговската улица. Внучката вървеше на три крачки зад нея. Като защита, като кураж, като сила...  Бабата отново и отново плачеше и разказваше за живота си и  съдбата си. За гладът, за побоя от лошия си зет. После отправяше благословия и благодарност. И така...      В края на втория ден сумата се бе удвоила. Баба и внучка се гледаха с възторг! Държаха се за ръце  и си говореха...Като щастливи хора, на които сякаш от небето се бе изсипала манна небесна...И нямаше  вече мизерия и  да си броят парите . Внучката вече нямаше да ходи  до Испания, за да търси препитание по улиците на чуждия град.      А нейния зет , онзи който я пребиваше от бой. Който бе затънал в дългове и банките час по час търсеха по телефона. И на който от заплата след удръжките оставаше незначителна сума за препитание. Да, той сега се смееше. Тупаше я силно по гърба и викаше:     -Ашколсун ма бабе! Златна кокошка си имам в къщи. Спаси ни!      
Тя го гледаше с умиление. Забравила всичко, което и бе причинил...За бидона със зелето в избата през зимата. Когато пиян с нож го разряза и изтече сока. А тя се чудеше от къде ще вземе пари за нов бидон, зеле да купи. Забрави и за това ,колко пъти я бе изхвърлял на улицата. И милостиви съседи я прибираха за през нощта. Забрави за злите му очи, за крясъците, за ритниците... За всичко забрави!           

ДЖУЛИЯ БЕЛ


художник - Радина Петрова