Иван Димчев е пенсионер. От онези, на който не можеш да отгатнеш годините. Атлетичен, спортно облечен . Обича да се шегува, майтапи, провокира. Казва, че за него е удоволствие да хвърли между двама души интригата и да гледа сеира от стореното.      
    Вдовец, жена му се спомина преди двадесет години. Миналото лято му се случи голяма трагедия. От инфаркт почина синът му. Доста успяло момче, стигнало върховете на властта. Но напрежението си казало думата и...    
     Димчев успя да оцелее и след този удар на съдбата. Не се срути, прие философски загубата.  Работеше по дванайсет часа в магазинчето си за железария, ходеше за риба. И като че ли, това го спаси да остане жив, да не се предаде, пропие и погуби.      
     Обичаше често да споделя с непознати за миналото . Разказваше тихо, монотонно за жена си. Как заедно изгледали, изучили и задомили дъщеря и син. И после как  тя си заминала  от рак на гърдата В селото го обвинявали, че той е главния виновник за смърта и. Настройвали и децата му срещу него.      
      За това, че имал любовница - двадесет години по-млада от него. Че не криел връзката и  от  мъка жена му се разболяла.      
       "- Това не бе вярно! - разпалено говореше той - До последно се грижех за жена си! Хвърлих много пари, направих всичко което можех. Но, не я спасих.! Как така съм погубил жена си? Та тя е майка на децата ми!      
      Вярно, някога бях на ръководен пост. Край мен жени - хубави, съблазнителни, какви ли не. Не крия, много връзки съм имал. Но само секс, емоция и нищо повече.    
        А когато се появи Яна, това бе друго. Обичах я така, както не съм обичал никоя друга И тя ме обичаше, ревнуваше, обожаваше. Тя бе моята половинка, моята голяма любов!    
       Когато жена ми почина, всички в селото ме сочеха с пръст. Слушах какви ли не гадости за мен. Толкова омраза, ненавист, злоба...От къде се събра в тези хора, откъде?!    
       Минаха две години  и ето, че и Янчето се разболя. От същата болест си отиде и тя. Сякаш бях прокълнат, жигосан... Да няма щастие за мен.      
        Толкова години минаха от тогава. А аз още не мога да я забравя. Сънувам моята Яничка, разговарям с нея. Прегръщам я на сън, любя я. Но като се събудя..празно. Няма я!    
       Отиде си Янчето - млада, красива. И сега всеки миг, все в мислите ми е. Говоря на близки приятели за нея. Кой ме разбрал, кой не... Негова си работа! Това е истинска любов - чиста, свята! Бог не осъжда такава. А хората, нали са грешници на тази земя, дай им да съдят, да определят...с думи да те стрелят!      
ДЖУЛИЯ БЕЛ

художник - Радина Петрова