Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.03.2017 11:01 - Най-хуманният строй – комунизмът строи бъдещето на България с убийства, страх и унижения
Автор: kolevn38 Категория: Политика   
Прочетен: 1123 Коментари: 2 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  Страшната истина за лагера в Люти дол, събрал деца и внуци на македонски войводи Най-хуманният строй – комунизмът строи бъдещето на България с насилие, страх и унижения

Колко много черни страници от комунистическия режим стоят все още неразтворени и не са прочетени. Колко много страшни истини все още не се знаят. Една от тези неизвестни и с т и н и е тази, че преди да закрият лагера в Белене през м. април 1959 г. комунистите откриха л а г е р а за децата и внуците на "враговете на народната власт" в с. Люти дол, Врачанско по подобие на такива лагери в Съветския съюз.
Там са изпратени потомцитe, децата и внуците на македонските войводи, разстрелвания елит през годините на комунистическия режим и непокорните на "народната власт".

През м. август 1959 г. Политбюро на ЦК на БКП е принудено под натиск на Запада да закрие лагера в Белене, но  откриват "секретно" лагера в Ловеч. Лагеристите в Люти дол научават, че реакцията на западните страни за техния лагер е много остра. Въпреки това, продължават да правят пътя от Мездра до Скравена чак до началото на 1960 г. В Лютидолската клисура червените злодеи им поставят тежката наказателна задача да построят път по скалисти места , които са трудно проходими.

През м. септември същата година е открит и лагерът в Ловеч , предназначен за преместените политически от Белене. Затворниците, които прехвърлени в Люти, казвали, че тук е по-страшно, отколкото в затвора от който идваха.
Днес никой от червените барони и наследниците им, които са пламнали като глутница, за да управляват отново България не иска да се знае за миналото, което затри живота на толкова много българи и разпиля техните потомци къде ли не у нас и в чужбина. За ужаса в лагера в Люти раказва новата книга на проф. Атанас Попов, лично преживял зловещия опит на комунизма, да превъзпитава враговете с непосилен труд, наказания и унижения. Проф. Попов предостави на Faktor.bg откъс от непубликувания документален разказ.

 „Какво ли не видях и преживях“

Проф. Атанас Попов

На 20 април 1959 година с камиони, покрити с брезентови платнища ни извозиха от Гоце Делчев до Добринище. Там ни натовариха като подгонено стадо в мотрисата, която беше стоварена на гарата. В специално подготвените купета ни чакаха няколко офицери и цивилни, които ни оглеждаха подозрително. Офицерът в нашето купе седна до мен и не се откъсна до пристигането ни на гара Мездра. След като си пийна малко повечко се разприказва „поверително”.
- Учителю, не мога да разбера как си попаднал сред тази сган от фашистки копелета, цигани и помаци. Кой те насоли пред нашите хора? 
- Такива като вас, които и на мен казват, че съм”фашист”.
Офицерът се намръщи, погледна ме със свити очи и каза:
- Аз съм друг човек, не съм от тези, които те изпращат на заколение. Докараха ме при вас след едно наказание, заради женска история. Сигурно няма да остана задълго, защото като ви гледам не знам дали ще мога и аз да изтрая страданията, които ще изживеете.
Повярвах за наказанието на офицера, който започна да ми се изповядва, защото беше висок, красив и сигурно е покорявал немалко женски сърца. Попитах го:
- Защо наричаш “фашисти” тези, с които и аз отивам на заколение?
- Защото всички сте синчета или внуци на враговете на народната власт.
- Какви врагове са циганчетата и тези момчета, които наричаш “помаци”. И другите, които съвсем не изглеждат като врагове на вашата народна власт ?
Двата въпроса, които зададох учудиха офицера, който вече беше напълно превзет от алкохола. За да ме увери,че е прав започна да обяснява, че “циганчетата и помачетата”са деца на непокорни на „народната власт” цигани и вироглави помаци. А другите били потомци на осъдени от „Народния съд” и дейци на “фашистката,”според него, организация ВМРО.
И аз бях от синовете и внуците на най-опасните врагове на комунизма в България.

 ”Народният съд” осъди на смърт вече разстреления ми дядо - войводата Атанас Попов, който беше убит от сина на партийния секретар на комунистическата партия в нашето село преди повече от двадесет години. Сега се страхуваха от баща ми, който мина през ада на комунистическата вакханалия през 1944 година, но по чудо оцеля.
На 21 април, сутринта, пристигнахме на гара Мездра и ни натовариха на камиони, които ни стовариха над село Люти дол в малка долинка на голяма клисура, от която се виждаше само къс от небето. Тук бяха опънати брезентови палатки, в които ни вкараха като животни. Още през нощта ни раздадоха по два ката дрехи. Едните бяха ужким войнишка лятна униформа, а другите – стари войнишки куртки, шапки, шинели и панталони, едни носени от войници през Балканската, а другите през Междусъюзническата или Първата световна война. Казаха ни,че лятната униформа е само за „празнични” дни, а другата за всеки ден. На моята куртка личаха три дупки, направени от куршуми. Имаше няколко съсирени петна от кръв от годините, които се бяха така “шпиртосали”, че не можах да ги измия или изтрия.

image

Архивни снимки от лагера

Цяла нощ никой не мигна

В палатките се чуваше шушукане. Питахме се един друг какви сме: войници, трудоваци или лагеристи. По всичко вече личеше,че не сме войници, дори и от най-мизерните поделения, наричани “кечове”. Не бяхме и трудоваци, защото униформата ни не беше такава.
На път за Люти дол научих от офицера, който пътуваше заедно с нас, че наблизо е село Скравена, където след няколко месеца откриха лагер, предназначен за жени, обявени за опасни за народната власт. Когато се разделихме, той ми каза, че тук ще правим нов път в родния край на Тодор Живков, от Ботевград до Мездра.
В една палатка бяхме шест души. До мен беше Ангел Солаков, син на един от четниците на дядо ми, а до него Атанас Панчелиев, брат на емигрирал младеж в Гърция, за да намери лекарства против туберкулозата, която го измъчвала няколко години. От другата страна в палатката бяха Димитър Тодоров от Копривлен, който с погледа си плашеше защитниците на народната власт. Петър Калайджиев от с. Лъки, син на осъден от „Народния съд“ полицай и разстрелян в град Неврокоп и Георги Къшев, син на “враг” на текезесето в същото село.
В съседство до нашата палатка бяха момчетата от с.Тешово, все синове и внуци на бунтари срещу „народната власт“ от четата на Дафков, наричана от комунистите “михайловистка терористическа банда”, зверски унищожена през м. юни 1947 година. В другите палатки бяха Стойчо Гугулев, Тодор Джамбазки, Костадин Гущанов,хГеорги Караиванов и др. от Неврокоп, все деца на “врагове на народната власт”. От Горноджумайската група се познавах с Георги Делвински и Аргир Манасиев, потомци на изтъкнати дейци на ВМРО. От такова потекло бяха и лагеристите от Светиврачкия, Петричкия и Разложкия край.
Когато първата сутрин ни изведоха строени, не можахме да се познаем. Приличахме на клошари, събрани на едно място, но “въоръжени” със строго зачислени кирки, лопати, лостове и колички. Разделиха ни по отделения, на които определиха обектите от пътя, който трябваше да построим. За отговорници на отделенията бяха изпратени младши сержанти от специални части, които разпределяха обектите за работа на всеки поотделно и ни наблюдаваха внимателно. За всичко казано от нас беше докладвано директно на заместник-командирите по политическата част, а те на полковник Петков от Държавна сигурност. 

В нашата рота имаше три взвода с поняколко отделения. Ротният командир беше капитан Грозев, а на нашия взвод капитан Тодоров. Най-жестокият от взводните командири беше капитан Йорданов. Не знам кой ме беше наклепал пред него, но една вечер същият дойде пиян до нашата палатка и изкрещя като се хвана за кобура на пистолета си:
- Дайте ми тоя даскал да му светя маслото. 

Този фашист е от михайловистко семейство,

 което трябва да го изтребим. Той ли ще ми казва кой и какъв съм аз ?
Пияният офицер разтвори предната част на платнището на палатката, залюля се и падна. Вътре беше тъмно. Бях сам. Още, когато чух гласът му, метнах трите одеяла върху мен. Той ококори пияните си очи и просъска:
- Няма го, а ! Ще го намеря. Ей сега ще го намеря.
И тръгна да ме търси другаде. После научих, че често се заканвал и на други като мен в лагера. Не казах на никой за случилото се, защото разбрах,че всякога когато се напивал капитанът издавал смъртни присъди, които обаче не изпълняваше, защото не го обичаха и началниците му.
Още от първите дни разбрах, че трябва да не забравям както препоръката на полковник Донков от военното окръжие в Неврокоп, така и думите на офицера, който ни придружаваше до Люти дол:
- Ако искаш да оцелееш, не трябва да си отваряш устата. Ще мълчиш и тогава, когато е нетърпимо да слушаш закани и ругатни.
А те, заканите и ругатните бяха ежедневни. Най-много ги чувах от “гейчето”, така наричахме младши сержант Георгиев, който за всичко донасяше на политическия офицер. Винаги ми определяше трудни обекти за работа. Постоянно си бях на скалата, от която трябваше да отронвам с лост и кирка по пет-шест кубика камъни, които да извозвам на около петдесет метра. Колкото и да се мъчех да изпълня нормата си, никога не успявах. Затова обикновено ме задържаха да довърша работата си и през нощта. Често не успявах да си получа и храната за вечера. А и през деня понякога не посягах към канчето, което ми пълнеха почти всеки ден със свинска супа. Един ден Стойчо Гугулев ми каза,че тлъстината в нея е от угоени прасета, които са били хранени с човешки трупове. Не исках да повярвам, но това се твърдеше и от други, които вече знаеха и за лагера в Ловеч, където според тях

изчезвали безследно много от лагеристите

Често пъти, когато понякога почивахме в неделни дни, което беше много рядко, се усамотявах в палатката и размишлявах. Питах се 
що за социализъм строи нашият народ, 
когато такива като нас има толкова много невинни в различни лагери. Не исках да повярвам,че може да има такава демагогия в страната, която твърдеше,че върви към “сияйните върхове на комунизма”.
Един ден реших да опиша условията, при които работехме и отношението към нас, които бяха унизителни. Подготвих писмо, което се чудех на кого да предам да се изпрати до мой близък идеен приятел, който не само да знае къде съм, но и с молба да направи нещо, за да се знае и извън страната какво е отношението на комунистическата власт към потомците на обявените за нейни “врагове“. Намерих удобен момент да поведа разговор с момиче от Люти Дол, което минаваше покрай нашия обект. Доверих му се и то взе писмото, което изпратило в Мездра. 

image

Приятелят ми получил писмото почти разтворено, след което е бил постоянно под наблюдение. А мене разпитваха двама офицери, които ме заплашваха, че ако се осмеля още веднъж да описвам условията, при които работим, ще ме изпратят там, откъдето няма да се върна при жената и детето ми. Взеха ми фотоапарата “Смяна”, който укривах и бях вече направил немалко снимки. След този случай дните и нощите ми в Люти дол наистина станаха още по-черни. Не се откъсвах от голямата скала, която се мъчех да разбивам малко по малко, за да изкарвам определената ми норма. Понякога ме преместваха и на друг обект, който трябваше да се довършва, но пак тук в клисурата на Люти дол. Бях отслабнал много. Почти не се хранех.
Една вечер отново останахме на обекта, за да довършим работата си. Нямах сили да продължа. Другите ме гледаха жално, но не можеха да ми помогнат. Неочаквано до мен се приближи капитан Тодоров, който отговаряше за нашето отделение. Той се вестяваше само, когато работата беше много напрегната. Направи ми впечатление, че и той беше прерамчил торба. Това означаваше, че ще остане и през нощта при нас. Капитанът ме хвана за рамото, погледна ме и каза:
- Учителю, ти не си добре. Седни да си починеш малко.
При опита да седна се залюлях и паднах. Капитан Тодоров ме прихвана, повдигна ме и с миловиден глас тихо ми прошепна:
- Съвземи се малко и след това ще те заведе в лагера, но гледай да не ни видят другите.
Недоумявах. Това беше първият от офицерите, който се смили над мен. Бях слушал, че се различава от другите, поради което лагеристите го уважаваха. В най-удобния момент капитан Тодоров ме подхвана за ръка и тръгнахме към лагера. На няколко места сядах, за да си поемам дъх. Нямах сили да продължа. Най-после се добрахме до лагера. Беше тихо. Нямаше никой. Всички останаха на обекта през цялата нощ. 
Когато доближихме моята палатка, се чу строгият глас на караула, който пазеше лагера:
- Стой, горе ръцете !
Капитанът се ядоса и му каза:
-С вали пушката бе, хлапак. Не виждаш ли, че съм аз.
- Но не сте сам, нали другарю капитан. Кой е с вас ?
- Това не е твоя работа с кого съм . Прибирай се!
Караулът гузен се обърна с гръб към нас и изчезна. Двамата влязохме в палатката. Капитанът ми помогна да легна. Събра одеялата и на другите и ме покри. Заприказва ме и поиска да узнае защо след като съм учител са ме изпратили тук. Когато се успокоих, разказах за моя произход и премеждията ми като учител по родопските села. Той се намръщи и каза:
- Няма ли да свършат тези безумия. Искам да захвърля тази униформа и да не гледам повече такива като теб. Вие тук сте изпратени нито като войници, нито като трудоваци. Не бива да ви лъжат.

Тук сте като лагеристи

Ти заслужаваш да ти кажа истината, но те моля не казвай на другите. Ще се опитам да те преместят в здравния пункт, където да помагаш на лекаря. Страхувам се за теб.
След този разговор капитан Тодоров отвори торбата си, извади една кутия рибена консерва. Раздели хляба на две и едната половина остави на мен. Попита ме дали имам вода. В торбата му имаше шише, остави и него, но ме помоли да отпивам само при нужда съвсем малко, за да не вдигна отново температура.
- Няма да ставаш от тук. Ще си почиваш докато се съвземеш. Утре ще намина да те видя, но сега, няма как, ще повикам караула да те наглежда.
Караулът дойде. Беше мой земляк, от близкото на нашето село Садово. Само че бяхме от два различни свята. Изпратили го на “отговорна “ служба, да пази децата и внуците на “враговете”. Капитан Тодоров го предупреди да проверява за състоянието ми.
Заспах и се събудих чак на следващия ден. Отворих консервената кутия, оставена от капитана и поставих няколко залъка в устата си. Никой от другите в лагера не се прибра. Всички бяха още на обекта. Надвечер при мен отново дойде капитан Тодоров, който беше разговарял със свой колега, за да бъда преместен на по-лека работа, но след направената справка в досието ми се оказало, че предназначението било да бъда поставен на тежка физическа работа.
Въпреки хуманния жест на капитан Тодоров, службите на Държавна сигурност ме оставиха да продължа да се боря със скалите, които разбивах, за да ми “дойде акъла” като “враг на народната власт”. С всеки изминат ден силите ми намаляваха. Чувствах се изнемощял до крайност. Вече почти не се вестяваше на обекта и капитан Тодоров. Взаимоотношенията ни с младши сержант Георгиев се изостриха. Той си мислеше, че нарочно не изпълнявам нормата си и саботирам изпълнението на поставените му задачи за предсрочно завършване на обекта, определен на нашето отделение. Не бях вече само аз от изоставащите, затова на няколко пъти ме нарече “саботьор”. Заплаши ме, че ще си платя за “вражеската дейност “.
Една вечер, след като отново ме оставиха да си изпълня нормата, до мен се доближи “новият”, който беше зачислен в нашето отделение като отговорник за компресора, който докараха.
- Даскале, внимавай ! Лошо са ти вдигнали мерника. Пази се!
Попитах го кой е и как попадна при нас. Както и откъде знае, че са ми вдигнали мерника. “Новият“ се огледа наоколо и след като се увери, че наблизо до нас нямаше никой, каза:
-Ако ти кажа всичко за мен, ще се уплашиш и няма да искаш да ме гледаш в очите.
Наистина очите му бяха страшни, а лицето скулесто. Имаше вид на човек, който е преживял много страдания. Тук-таме по челото и гърдите му личаха позараснали дълбоки рани. Гледах го направо в очите, не се уплаших, но поисках да узная повече за него.
- Казвам се Аксийски. Името ми подсказва какъв съм, нали ?
- Аксия значи сербез човек, който е остър в отношенията към другите – поясних на “Новият”.
- Остър и несломим само в борбата ми към комунистите, които ме вкараха в политическия затвор в Пазарджик, където ми разклатиха здравето. Сега, когато вече не съм човек като другите, ме докараха при вас.
- Има ли и други като теб ? – попитах Аксийски.
- Сигурно, но няма да ги познаете, защото те вече са преобразени. Ако не са издържали мъченията в затвора са станали агенти на Държавна сигурност. Затова отваряй си очите на четири и по-хубаво е да си зашиеш устата. Иначе не се знае дали ще оцелееш. Не гледай мен. Аз вече не се страхувам от смъртта. На няколко пъти се срещах и разминавах с нея.
Като стана дума за Държавна сигурност си спомних за онези, които вървяха след мен и преди мен навсякъде в родопските и пирински села, където учителствах. Познавах ги и се пазех от тях. Но тук все още не знаех кой от офицерите е от тези служби. Аксийски сякаш прочете мислите ми.
- Пази се от полковника, който минава понякога по пътеката над храсталаците , където е твоят обект. Ще го познаеш лесно, гледа като палач, който ако те привика,

свършено е с теб

- Сетих се за кого става дума. Веднъж същият полковник седна на пътеката, за която говореше Аксийски, изгледа ме кръвнишки и ми се закани с клатене на глава. Но след това тръгна към групата, която работеше до мен. А там беше Стойчо Гугулев. Полковникът клекна над трапа, на няколко разкрача до него.
Да си призная след срещата ми с Аксийски бях като зашеметен. Не знаех вече с кого да разговарям, на кого да се доверявам. Един от моите близки приятели ме помоли да не вярвам и на Аксийски. Някои се пазеха от него. Имаха го за човек на Държавна сигурност. Но все още си мисля, че той беше искрен с мен, защото това което ми каза за “палача“от Държавна сигурност в лагера се оказа истина.
До скалата, която пробивах бавно, заедно с моите състрадалци, имаше малка къщурка, която беше последната на горния край на Люти дол. В нея живееха мъж и жена, които често се отбиваха при мен и изразяваха възмущението си от страданията, на които бяхме подлагани. Добротата им извираше от погледа, с който ме прегръщаха.
Един ден се реших да споделя с леля Яна това, за което настояваше жена ми в едно от последните писма. Разтревожена от разклатеното ми здраве тя ми питаше не може ли да дойде да ме види. Все още непознатата за мен жена възкликна:
- Нека дойде, даскале, ще бъде у нас. Тук ще се срещате, без да разбере някой.
Така и стана. Жена ми пристигна без да разбере никой. През деня ме гледаше от прозорчето на малката стая на леля Яна как се мъча, а вечер, останал, за да довърша несвършената работа, се отбивах за един или два часа при нея. Това бяха три дни, през които и жена ми се чувстваше като лагеристка в Люти дол. Последият ден беше дошла и жената на Аксийски, с която преживяваха заедно видяното в лагера на техните мъже.
В навечерието на деветосептемврийския празник Аксийски дойде при мен задъхан ми каза:
-хНямам време. Но не бива да ни виждат. Затова чуй какво ще ти кажа. Има донесение за теб, че настройваш другите против партията и властта. Казвал си, че времето на социализма си отива. Полковникът е бесен. Пази се от него. Не оставай сам на обекта. Гледай до теб да има и други. Днес сигурно ще те навести .
По всичко личеше, че Аксийски казва истината. Гледаше ме уплашен и побърза да се скрие.
Този ден продължихме да разбиваме голямата скала, която се ронеше, но бавно. И пистолетите, които помагаха за разбиването й, не вършеха голяма работа.
Същият ден, след обяд, лютидолската клисура се покри от тежки и мрачни облаци. Загърмя и остри светкавици разцепваха малкия къс от небето. Зашуртя проливен дъжд. Всички се юрнаха към запустялата воденица, която беше до близкото дере. Останах сам на обекта. Чувах виковете :
- Даскале, идвай бързо, ще се накиснеш до кости. Няма къде да изсушиш дрехите си.
Показваха се един по един от входа на воденицата най-близките ми приятели и ме молеха да отида при тях. Но в ушите ми още бучаха думите на Аксийски,че днес “спецът” ще ме следи.
Бях вече мокър до кости, но не напусках обекта. По една време застудя и чейнето ми затрепери. Опитах се да запея. Гласът ми се кършеше накриво. Исках да се уверя в това, което ми каза Аксийски. Мина почти половин час в очакване да се покаже полковника от Държавна сигурност. Когато се наканих да се подпра на скалата, която бе продупчена от нашите удари с лостове, от крушата, която беше до малката къщурка на леля Яна, се показа “спецът”. Той не се боеше от дъжда, защото беше покрит в чисто нова пелерина. Само лицето му се показваше, за да се уверя, че е той. За малко дъждът поутихна. Отново чух викове от воденицата:
- Даскале, защо не идваш ? Кой ще те изсуши сега ? Ти си жива вода. Ела, ще се разболееш!
Когато един от приятелите ми зърна полковника, побърза да се скрие отново и повече никой не ме повика. А “спецът“пое по пътеката над храсталаците и когато се изпречи точно срещу мен, приклекна на един камък, втренчи мрачните си очи в моите и ме попита: 
- Кой те предупреди ? Кажи ! Защо не си при другите ? Насъска ги да зарежат обекта, а ти остана, нали ? Скъпо ще ни платиш за всичко. Ще се видим отново, но на друго място. Няма да ти се размине. И повече да не си посмял да пишеш на жена си колко ти е тежко тук и как те унизяваме.
Той ме плашеше с поглед и думи , а аз го гледах без да му отговарям. Това го вбесяваше. Изведнъж бурята отмина. От воденицата се показаха пет-шест от опазилите се от дъжда и тръгнаха към мен. Като ги видя, “спецът”стана и си тръгна по своята пътека в храсталака, която му служеше като наблюдателница за “враговете на народната власт”в лагера.
Вечерта, както след всеки дъждовен ден, отново бе накладен голям огън пред палатките, на който си сушехме мокрите дрехи, така както са на телата ни. Най-буйните отново запяха песента “Огин го гори Брезово”. Подхванахме я всички. 

Някои пееха, но и плачеха,

 
защото бяха мокри до костите като мен. Други се провикваха от време навреме, за да изразят гнева си . Чуваха се и псувни. Никой от офицерите и караула не се доближаваше до нас. Не се знаеше какво може да се случи. На следващия ден доносниците си бяха свършили работата. Един по един “най-буйните” бяха привиквани и разпитвани за “водачите”. Отново е било споменато името ми по повод “демонстрацията“ на обекта. 
И този път заканите срещу мен отправи отново капитан Йорданов, който пак беше пиян, но това му дало кураж да каже:
- Даскалът е под специално наблюдение. За него има заведено оперативно дело за провеждане на вражеска дейност.
През нощта вдигнах висока температура. Нямаше на кого да се оплача. В лагера имаше фелдшер, но и той се вестяваше от дъжд на вятър. Не го познавахме. Мълчанието, търпението и тихото, безшумно стенене беше в такива случаи нашето сигурно лекарство. 
Сульо, така наричахме Ангел Солаков, синът на дядовия четник от нашето село , ме сграбчи с едрите си лапи и ми направи изстривка, която възвърна силите ми.
На разсъмване отново бяхме на обекта. Към обяд времето отново се намръщи. Този път и аз се скрих във воденицата, но вече беше късно. От силното простудяване през предишния ден отново вдигнах висока температура. Изведнъж се почувствах много зле. След това не помня какво се бе случило. Бях изгубил съзнание. Няколко души ме грабнали и полужив понесли към здравния пункт, който се намираше в Люти дол. Дойдох на себе си в болницата в Мездра.




Гласувай:
5



1. raders - Че те - комунистите винаги са си о...
25.03.2017 12:50
Че те - комунистите винаги са си обичали Сталин, Пол Пот, Мао, Чаушеску, Хонекер и другите касапи на 20 век. За тях човешкият живот не означава нищо.
цитирай
2. kolevn38 - Но за това пък каква човеколюбива идеология имат :) :) :)
25.03.2017 13:52
raders написа:
Че те - комунистите винаги са си обичали Сталин, Пол Пот, Мао, Чаушеску, Хонекер и другите касапи на 20 век. За тях човешкият живот не означава нищо.

цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kolevn38
Категория: Политика
Прочетен: 4086343
Постинги: 2845
Коментари: 5917
Гласове: 5073
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031