Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.01.2018 18:52 - Архипелаг ГУЛАГ, избрано - МАЛОЛЕТНИТЕ
Автор: kolevn38 Категория: Политика   
Прочетен: 535 Коментари: 0 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  Седемнадесета глава
МАЛОЛЕТНИТЕ

Много са гадно изхилените озъбени мутри, които притежава Архипелагът. Няма да остане очарован човек, откъдето и да го погледне. Но може би най-противен е той с онази своя паст, с която поглъща малолетните.

А това съвсем не са безпризорните със сиви дрипи, сновящи, крадящи и греещи се край казаните, без които не можем да си представим градския живот от 20-те години. В колониите за непълнолетни престъпници (Народният комисариат по просветата има такава колония още от 1920 г.; интересно ще е да знаем какво е било положението на непълнолетните престъпници преди революцията), в трудовите домове за непълнолетни (съществували от 1921 до 1930 г. с решетки, катинари и надзиратели, така че в негодната вече буржоазна терминология те могат да бъдат наречени и затвори), както и в „трудовите комуни към ОГПУ“ от 1924 г. безпризорните са прибирани не от семействата им, а от улицата. Те осиротяват през Гражданската война в резултат на глада, безпорядъка, разстрела на родителите, гибелта им по фронтовете и тогава правосъдието наистина се опитва да върне тези деца в общия живот, да ги изолира от апашкото улично обучение. В трудовите комуни започва нещо като фабрично-заводско обучение, предвид безработните тогава години това е привилегировано положение и мнозина момчета учат с готовност. От 1930 г. в системата на Народния комисариат на правосъдието са създадени фабрично-заводски училища от особен тип — за осъдени непълнолетни престъпници. Там те работят от 4 до 6 часа на ден, получават за това заплата по общия Кодекс на законите за труда, а през останалото време се учат и забавляват. Може би по този начин нещата биха потръгнали.

Но откъде се вземат младите престъпници? От член 12 на Наказателния кодекс от 1926 г., разрешаващ за кражба, насилие, осакатяване и убийство да бъдат съдени и децата от 12-годишна възраст (58-и член също се подразбира в случая), но да бъдат съдени умерено, не в най-висока степен както възрастните. Това е вече първата вратичка към Архипелага за бъдещите деца, но още не е врата.

Да не пропуснем една такава интересна цифра: през 1927 г. затворниците на възраст от 16 (а по-младите дори не се вземат предвид) до 24 години възлизат едва на 48 % от всички затворници.[1] Или с други думи, почти половината от целия Архипелаг през 1927 г. са младежи, които Октомврийската революция заварва на възраст от 6 до 14 години. И тъкмо тези момченца и момиченца само десет години след победилата революция се оказват в затвора, като съставят при това половината от неговото население! Това противоречи на борбата срещу предразсъдъците на буржоазното съзнание, наследени от старото общество, но цифрите са си цифри. Те показват, че Архипелагът никога не е страдал от липса на младост.

Но до каква степен да бъде млад се решава през 1935 г. През същата година върху податливата глина на Историята Великия Злодей натиска и отпечатва още веднъж своя пръст. Покрай такива свои злодейства, като разгрома на Ленинград и разгрома на собствената си партия, той не забравя да си спомни и за децата — за децата, които толкова много обича, на които е най-добрият приятел и с които се фотографира толкова често. Като не вижда как иначе да обуздае тези злонамерени пакостници, които все повече се роят в страната, все по-нагло нарушават социалистическата законност, той измисля нещо умно: да съди тези деца от дванадесетгодишна възраст (любимата му дъщеря също наближава тази възраст, така че той осезаемо може да я почувствува) по максималната степен на кодекса! Тоест „с прилагането на всички наказателни мерки“, пояснява Указът на ЦИК и СНК от 7.4.1935 г. (Тоест и на разстрел включително.)

Поради правната си непросветеност ние слабо вниквахме тогава в указите. Повече гледахме портретите на Сталин с чернокосо момиченце на ръце… Толкова по-малко са ги чели самите дванадесетгодишни малчугани. А указите следват един подир друг. От 10.12.1940 г. — да се съдят от 12-годишна възраст също и за „подхвърляне върху релсите на различни предмети“ (ами че това си е тренировка на млади диверсанти). Указ от 31.5.1941 г. — за всички останали видове престъпления, невлизащи в член 12, да ги съдят от 14 — годишна възраст!

Ала ето ви малко препятствие: започва Отечествената война. Но Законът си е Закон! И на 7 юли 1941 г. — четири дни след паническата реч на Сталин, в дните, когато немските танкове напредват към Ленинград, Смоленск и Киев, Президиумът на Върховния съвет издава още един указ, трудно е да се каже с какво по-интересен за нас: дали с непоклатимия си академизъм, показващ какви важни въпроси решава властта в ония пламтящи дни, или със самото си съдържание. Работата е там, че прокурорът на СССР (Вишински?) се оплаква пред Върховния съвет от Върховния съд (а ще рече, че и Милостивия е в течение на това): че неправилно се прилага от съдилищата Указът от 35-а година: съдят дечицата само когато са извършили престъплението умишлено. Как може такава недопустима мекушавост! И ето че в огъня на войната Президиумът разяснява: такова тълкуване не съответствува на текста на закона, то прокарва непредвидени от закона ограничения!… И в съгласие с прокурора на Върховния съд се пояснява: да съди децата с прилагане на всички наказателни мерки (тоест и на максималната степен) също и в случаите, когато са извършили престъпление не умишлено, а по невнимание!

Браво! Едва ли в цялата световна история някой се е приближавал до такова коренно решение на детския въпрос! От 12-годишна възраст, по невнимание — и включително до разстрел!

През март 1972 г. цяла Англия е потресена, че в Турция за търговия с големи партиди наркотици е осъдено на 6 години затвор едно английско 14-годишно момче — как е възможно?! А къде са били сърцата и очите на вашите леви лидери (а и на вашите юристи), когато са чели Сталиновите закони за децата?

„Децата?! Защо унищожавахте децата?“ — ужасява се от подсъдимите, изумява се в своята невинност членът на Нюрнбергския трибунал съветският съдия Никитченко, случайно изобщо непознаващ съветските вътрешни закони (забравил как сам той съди). С още по-честен и умен вид редом с него седят съдиите на Англия, Франция и Щатите.

Едва тогава са затворени всички дупки за жадните мишки! Едва тогава са опазени колхозните житни класове! Оттук нататък житницата все повече и повече ще се пълни, животът ще разцъфтява, а порочните по рождение деца ще поемат дългия път на превъзпитанието.

И никой от партийните прокурори не трепва, въпреки че и те имат деца! Без колебание поставят парафа си за арест. И никой от партийните съдии не трепва! — с непомрачени очи осъждат дечица на три, пет, осем и десет години общи лагери!

И за откъсване на житни класове тези малки създания получават не по-малко от 8 години!

И за джоб картофи — за един джоб картофи в детските панталонки! — също осем!

Краставиците са оценени по-ниско. За десетина краставици от колхозната градина Саша Блохин получава пет години.

А гладната 14-годишна Лида в Чингирлауския районен център на Кустанайска област тръгва да събира по улицата в прахта тясната струйка зърна, изсипали се от камиона (и обречени, така или иначе, да пропаднат). Осъждат я само на три години поради смекчаващото обстоятелство, че разхищавала социалистическата собственост не направо от полето и не от хамбара. А може би съдиите са се смекчили от това, че през същата (1948) година Върховният съд все пак разяснява: за разхищения с характер на детско немирство (дребна кражба на ябълки от градината) — да не съдят. По аналогия съдът решава, че може да бъде малко по-благосклонен. (А ние ще подразберем оттук, че от 1935 до 1948 г. са съдили и за ябълки.)

Не са малко и осъдените за бягство от школите на ФЗО. Е, вярно, за такова нещо присъдата е 6 месеца. (В лагера ги наричаха на шега „смъртници“, възлагаха им да извозват нечистотиите от нужника. Каруца с две огромни колела, на нея огромна каца, пълна със зловонното съдържание. „Смъртниците“ се впрягат по много души в стръките и бутат отстрани и отзад (при поклащането на кацата капе отгоре им), а червеномутрестите песове с шевиотени костюми се кискат и пришпорват с пръчки дечицата. На корабния етап за Сахалин от Владивосток (1949 г.) песовете под заплахата от ножа използуват тези дечица. Та ето че и шест месеца понякога никак не са малко.

Престъпили прага на тъмничните килии с възрастни вътре затворници, дванадесетгодишните се изравняват с тях като пълноправни граждани, изравняват се с тях в дивашките присъди, равняващи се почти на целия им несъзнателен живот, изравняват се с възрастните в хлебната си дажба, в паницата затворническа чорба, в местата си върху наровете — и старият термин на комунистическото превъзпитание „непълнолетен“ някак се обезсмисля, контурите му се разливат, той става неясен — и самият ГУЛАГ ражда звънката нахална дума малолетка!

И тези злочести граждани — още не граждани на страната, но вече граждани на Архипелага — започват също да я повтарят, изпълнени с гордост и горчивина.

Така рано и така странно започва техният път към пълнолетието — от престъпването на тъмничния праг.

Върху дванадесет- и четиринадесетгодишните главички се стоварва един режим, какъвто е непосилен понякога и за оцелели мъжествени хора. Но по законите на младия живот младите не бива да бъдат премазани от този режим, а се врастват и приспособяват към него. Както в най-ранна възраст без затруднение се усвояват нови езици, нови обичаи, така и малолетките начаса овладяват езика на Архипелага — а това е езикът на криминалните престъпници, и философията на Архипелага — а чия е тази философия?

Те извличат за себе си от този живот цялата му най-безчовечна същност, целия отровен прогнил сок — и така непосредствено, сякаш тази, тази именно течност, а не мляко, са сукали още като пеленачета.

Те бързо се приспособяват към лагерния живот — не за седмици дори, а за дни! — сякаш ни най-малко не са изненадани от него, сякаш този живот не е нещо съвсем ново за тях, а естествено продължение на онзи, който са водили до вчера на свобода.

Те и на свобода са расли не в сърма и коприна: не децата на властващите и заможните родители обират житните класове, тъпчат джобовете си с картофи, закъсняват за завода и бягат от ФЗО. Малолетките са деца на трудещите се. Те и на свобода добре разбират, че животът се гради върху несправедливостта. Но не всичко в този живот е било доведено до последната му крайност, някои неща имат благопристоен вид, други са смекчени от добрата майчина дума. На Архипелага малолетките виждат света такъв, какъвто се разкрива пред очите на четирикраките: правотата е само в силата! Само хищникът има право да живее! Така виждаме Архипелага и в зрялата възраст, но сме способни да му противопоставим нашия опит, нашите размишления, нашите идеали и прочетеното дотогава от нас. Децата обаче възприемат Архипелага с божествената възприемчивост на детството. И за няколко дни децата се превръщат в зверове! — и то в най-лошите зверове, нямащи никакви етични представи (като гледаме спокойните огромни очи на коня или като милваме присвитите уши на виновното куче, как ще отречем етиката у тях?). Малолетката усвоява: ако на някого зъбите са по-слаби от твоите — изтръгни му мръвката, тя е твоя!

Има два основни вида изолация на малолетките на Архипелага: в отделни детски колонии (главно за по-малките, които нямат още навършени петнадесет години) и (за по-големите) в смесените лагпунктове, най-често заедно с инвалидите и жените.

И двата вида обаче постигат еднакво усъвършенствуването на животинската злоба. И нито един от тях не освобождава малолетките от възпитаването им в духа на бандитските правила.

Да вземем например Юра Ермолов. Разказва, че още на 12 години (през 1942 г.) видял около себе си много мошеничество, кражби и спекулации и сам за себе си стигнал до извода: не краде и не лъже само този, който се страхува. А аз не искам от нищо да се страхувам! И значи ще крада и ще лъжа, за да живея добре. Впрочем за известно време животът му протича все пак малко по-иначе. Увлича го училищното възпитание в духа на светлите примери. След като става наясно обаче какво представлява Любимия Баща (лауреатите и министрите разправят, че такова нещо е непосилно), той написва на 14-годишна възраст позива: „Долу Сталин! Да живее Ленин!“ Залавят го, бият го, дават му 58–10 и го затварят с малолетките престъпници. И Юра Ермолов бързо усвоява бандитския закон. Спиралата на неговото съществуване стремително намотава навивки — и още на 14 години той изпълва своето „отрицание на отрицанието“, връща се към първоначалното си разбиране за престъпния начин на живот като най-съвършен и добър в битието.

И какво вижда в детската колония? „Още по-голяма несправедливост, отколкото в живота на свобода. Началството и надзирателите живеят за сметка на държавата, но се прикриват с възпитателната система. Част от дажбата на малолетките отива от кухнята в търбусите на възпитателите. Бият ги с ритници, поддържат в тях страхова психоза, за да мълчат и да са послушни.“ (Тук трябва да поясним, че дажбата на по-малките малолетки не е като обичайната в лагера. Като осъжда децата за дълги години, правителството не престава да бъде хуманно, то не забравя, че същите тези деца са бъдещите стопани на комунизма. Ето защо им се добавя в дажбата и мляко, и масло, и нормално месо. Как биха могли възпитателите да устоят на съблазънта да не бръкнат с черпака в казана на малолетките? И как ще накарат децата да мълчат, ако не с ритници? Може би все някога някое от тези деца ще ни разкаже, когато порасне, къде по-мрачна история от тази в „Оливър Туист“.)

Най-простият отговор, даван от тези, които превъзмогват несправедливостите, е: върши и ти несправедливости! Това е най-лесният извод, който за дълго (ако не и завинаги) се превръща в жизнено правило на децата малолетки.

Но ето кое е интересно! — влезли в борбата на жестокия свят, малолетките не водят борба помежду си. Те влизат в тази борба като колектив, като дружина! Дали защото са издънки на социализма? Или са им го внушили възпитателите? — ах, не плещете глупости! На това ги учи законът на престъпния свят. Криминалните не са ли задружни, нямат ли си своя дисциплина и свои главатари? А малолетките, като техни пионерчета, овладяват заветите на по-големите.

Не ще и съмнение, че тях усилено ги възпитават! Пристигат възпитатели — три звездички, четири звездички, — четат им лекции за Великата отечествена война, за безсмъртния подвиг на нашия народ, за фашистките зверства, за топлите Сталинови грижи към децата, за това какъв трябва да бъде съветският човек. Но Великото Учение за обществото, изградено единствено върху голата икономика и никога непознаващо психологията, не е наясно и с простия психологически закон, че всяко нещо, повторено пет-шест пъти, поражда вече недоверие, а по-нататък и отвращение. На малолетките им е отвратително всичко, което някога са им набивали в главите учителите, а сега крадящите от кухнята възпитатели. (И дори патриотичната реч на офицера от войсковата част: „Деца! Поверява ви се да разпаряте парашути. Това е скъпа коприна, имущество на Родината, старайте се да я пазите!“ — няма успех. В надпревара за преизпълнение на работата и полагащата се в този случай допълнителна каша, малолетките нарязват цялата коприна на негодни късове. Кривошчоково) И от всички тези семена единствено семената на омразата — враждата към излежаващите по Петдесет и осми член, превъзходството над враговете на народа — се усвояват от тях.

Това ще им потрябва за по-нататък, за общите лагери. А засега сред тях няма врагове на народа. Юра Ермолов е също такъв свой малчуган, той отдавна е сменил глупавия си политически закон с мъдрия апашки. Никой не може да не бъде смлян в тази каша! Нито едно момче не може да остане особена личност — ще бъде разтъпкано, разкъсано, размазано, ако веднага не се прояви като апашки пионер. И всички дават тази неизбежна клетва… (Читателю! Представете си там вашите деца…)

Кой в детските колонии е враг на малолетките? Надзирателите и възпитателите. С тях се води и борбата!

Малолетките отлично знаят силата си. Първата им сила е в сплотеността, втората — в безнаказаността. Само отвън са натикани тук по закона за възрастните; попаднали веднъж на Архипелага обаче, ги охранява свещено табу. „Млякото, началничке! Дай си ни млякото!“ — пищят те и блъскат по вратата на килията, трошат наровете и стъклата на прозорците — всичко, което при възрастните би се нарекло въоръжен бунт или икономически саботаж. А малолетките не са заплашени от нищо! Ей сегичка ще им донесат млякото!

Водят например под строг конвой колона от малолетки по града, на пръв поглед е срамота дори толкова сериозно да се охраняват деца. Само че няма го майстора! Те се наговарят — едно изсвирване! — и всички се пръсват в различни посоки! Как трябва да постъпи конвоят? Да стреля? В кого именно? Нима е възможно срещу деца?… С това завършва и тяхното пребиваване в затвора! Наведнъж офейкват от държавата сто и петдесет малолетки. Щом не ви харесва да бъдете смешни, не арестувайте деца!

Бъдещият романист (този, който е прекарал детството си сред малолетките) ще ни опише множество приумици на малолетките, как са буйствували в колониите, как са отмъщавали и пакостили на възпитателите си. При привидната строгост на техните присъди и на вътрешния режим безнаказаността развива у тях голяма дързост.

Да се спрем на един от собствените им самохвални разкази. След като добре познавам обичайния начин, по който действуват малолетките, съм склонен напълно да му повярвам. Притичват при медицинската сестра в колонията развълнувани изплашени дечурлига и я викат при тежко разболял се техен другар. Забравила за всякаква предпазливост, тя бързо тръгва с тях и влиза в голямата им — за четиридесет души — килия. И тук започва същинска мравешка работа! — едни барикадират вратата и поддържат отбраната, други с десетки ръце смъкват от сестрата дрехите й, събарят я на земята, едни сядат на ръцете й, други на краката, след което, кой както може, я изнасилват, целуват, хапят. Нито е позволено да се стреля срещу тях, нито някой е в състояние да я изтръгне от ръцете им, докато сами не я оставят поругана и плачеща.

Интересът към женското тяло се развива изобщо рано у малчуганите, а в килиите за малолетки се разпалва още по-силно благодарение на цветистите разкази и самохвалството. И те не изпускат случая да уталожат нагоните си. Ето ви един епизод. Посред бял ден пред очите на всички четири малолетки седят в кривошчоковската зона (1-ви лагпункт) и разговарят с малолетката Люба от книговезкия цех. Тя за нещо рязко им възразява. Тогава момчетата наскачват и я вдигат високо за краката. Тя се оказва в безпомощно положение: с ръце, опрени о земята, и роклята й се свлича върху главата. Момчетата я държат така и със свободните си ръце я милват. След това я пускат без грубост. И дали тя ги удря? Дали бяга от тях? Ами! Пак сяда както преди и продължава да спори.

Това са вече малолетки по на шестнадесет години, това е зоната за възрастни, смесената. (Тъкмо там е бараката за 500 жени, където всички съвкупления стават без дръпване на завески и където малолетките ходят важни като възрастни мъже.)

В детските колонии малолетките работят по четири часа, а четири трябва да учат (впрочем цялото това учение е вятър работа). С прехвърлянето в лагера за възрастни те получават 10-часов работен ден, само че с намалени трудови норми, ала дажбата им е като на възрастните. Прехвърлят ги тук, след като навършат шестнадесет години, но недохранването и неправилното развитие в лагера и преди лагера им придава на тази възраст вид на малки хилави деца, изоставащи и на ръст, и в умственото си развитие, и в интересите си. Според вида на работата ги държат тук понякога на отделни бригади, понякога ги включват в обща бригада със старците инвалиди. Тук вече ги натоварват с „облекчен физически“, а направо казано, с детски туземен труд.

След детската колония обстановката е силно изменена. Вече я няма детската дажба, по която се лакомят надзирателите, и затова надзорът престава да бъде главният враг. Появяват се някакви старци, срещу които можеш да изпробваш силата си. Появяват се жени, с които можеш да провериш зрелостта си. Появяват се и истински живи престъпници, мутрести лагерни щурмоваци, които на драго сърце ръководят и светогледа на малолетките, и техните тренировки в професионалната престъпност. Да се учиш от такива, е привлекателно, да не се учиш, е невъзможно.

За читателя, живял винаги на свобода, думата „апаши“ може би звучи осъдително? Тогава той нищо не е разбрал. Тази дума се произнася в престъпния свят така, както сред благородниците думата „рицар“, и дори с още по-голямо уважение, шепнешком, като свещена дума. Да станат някога солидни апаши — това е мечтата на малолетките, това е стихийният напор на тяхната дружина. Пък и за най-самостоятелния сред тях —

живота си обмислящ занапред —

не ще се намери по-правилна участ.

Случи ми се веднъж да пренощувам в ивановската етапна тъмница в килия с малолетки. До мен на наровете се оказа слабичък малчуган, навършил петнадесет години, май се казваше Слава. Останах с впечатление, че той изпълнява целия обред на малолетките някак си несъзнателно, сякаш надживял тези неща, или пък вяло. Помислих си: това момче няма да се погуби, то е по-умно и скоро ще ги зареже. Заговорих го. Момчето беше от Киев, единият родител умрял, другият го изоставил. Слава започва да краде още преди войната, още деветгодишен, краде и „когато нашите дойдоха“, и след войната, и със замислена невесела усмивка, толкова неприсъща за годините му, ми обясни, че и занапред се кани да живее единствено чрез кражби. „Знаете ли — доста разумно се мотивира той, — с работната си професия освен за хляба и водата не ще припечелиш за нищо друго. А аз имах лошо детство, искам добре да си поживея.“ — „А какво си правил по време на немците?“ — питам го, за да си изясня поведението му през двете отминати без коментар от него години, двете години на киевската окупация. Той поклати глава: „При немците работех. Нима при тях е възможно да крадеш? За такова нещо те разстрелваха на място.“

И в лагерите за възрастни малолетките запазват главната черта на своето поведение — задружното нападение и задружния отпор. Това ги прави силни и ги освобождава от ограничения. В съзнанието им не съществува никакво контролно флагче между позволеното и непозволеното и съвсем пък никаква представа за доброто и злото. За тях всичко, което искат, е хубаво и всичко, което им пречи, е лошо. Те усвояват маниера на нахално поведение, най-изгодното за условията в лагера. Там, където не могат да прибягнат до сила, им вършат отлична работа лицемерието и хитростта. Малолетката може да се престори на невинен херувим, да ви трогне до сълзи, докато неговите другарчета обират зад гърба ви вашата торба. Със злопаметната си дружина те могат да мъстят на когото си искат — и за да си нямат вземане даване с тази орда, хората не помагат на тяхната жертва. Целта е постигната — съперниците са разединени и малолетките се нахвърлят като сюрия кучета върху самотния. И те са непобедими! Те ви връхлитат толкова много изведнъж, че не ще успеете да ги забележите, различите и запомните. Нямате достатъчно ръце и крака, за да ги отблъснете от себе си.

Ето ви по разказа на А. Ю. Сузи няколко картинки от 2-рия (наказателен) Кривошчоковски лагпункт на Новосиблаг. Живеят в огромни (за по 500 души) полутъмни землянки, изкопани на метър и половина в земята. Началството не се намесва в живота на зоната (минава се без лозунги и лекции). Придобиват надмощие рецидивистите и малолетките. На работа почти не ги извеждат. В съответствие с това е и дажбата им. Затова пък разполагат с колкото си искат време.

Носят например сандъка с хляба под конвоя на своите бригадници. Малолетките замислят привидно сбиване пред самия сандък, блъскат се и преобръщат сандъка. Бригадниците се спускат Да събират хляба от земята. От двайсетте дажби хляб успяват да съберат само четиринадесет. От „сбилите се“ малолетки няма вече и помен.

Столовата в този лагпункт е дъсчена пристройка, непригодна за сибирската зима, там не се хранят. Чорбата и хлябът трябва да отнесеш на студа от кухнята до своята землянка, което представлява 150 метра. За старците инвалиди това е опасна тежка операция. Хлябът е пъхнат дълбоко в пазвата, вкочанясалите ръце са вкопчени в канчето. Но внезапно с дяволска бързина налитат отстрани двама — трима от малолетките. Те събарят стареца, пребъркват го и се измитат като вихър. Хлябът е отмъкнат, чорбата се е изляла, празното канче се въргаля на земята, старецът се мъчи да се изправи на колене. (Другите зекове виждат всичко това, но бързат да отминат опасното място, бързат да отнесат своята дажба в землянката.) Колкото по-слаба е жертвата, толкова по-безпощадни са малолетките. Ще се нахвърлят върху някой съвсем грохнал старец и ще изтръгнат дажбата хляб от ръцете му, без дори да се крият. Старецът плаче, моли да го пощадят: „Ще умра от глад!“ — „И без това ти е дошло времето, все едно кога ще е!“ Или пък ще нападнат инвалидите в празното студено помещение пред кухнята, където вечно сноват хора. Събарят нещастника на земята, сядат върху ръцете, краката и главата му, пребъркват всичките му джобове, отмъкват му махорката, парите и изчезват.

Едрият и здравеняк латвиец Мартинсон има непредпазливостта да се появи в зоната с кожени кафяви високи ботуши на летец, стегнати с връзки през кукички на височината на целите кончови. Той не ги сваля от краката си дори и през нощта. И е сигурен в своята сила. Но ето че го причакват в столовата, когато си почива там, и шайката мигновено го връхлита, мигновено се измита — и ботушите му ги няма вече! Всичките им връзки са прерязани и ботушите са свалени. Да вземе да ги търси? Къде ти! Ботушите заминават незабавно чрез надзирателя (!) извън зоната и там се продават на висока цена. (Какво ли само не прехвърлят през зоната малолетките. Всеки път, когато лагерното началство, посъчувствувало на тяхната младост, им дава малко по-добри обувки или дрехи, или някакви жалки подобия на дюшеци, отнети от Петдесет и осми член, за броени дни всичко това се пробутва за махорка на волнонаемните, а малолетките отново продължават да ходят с окъсаните си дрехи и да спят върху голите нарове.)

Твърде непредпазливо е от страна на волнонаемния да влезе в зоната с кучето си и за миг да се обърне — още вечерта ще може да купи извън зоната кожата на собственото си куче: то мигом е примамено, заклано, одрано и опечено.

Няма нищо по-съблазняващо от кражбата и бандитизма, които те хранят и развличат. А и младото тяло се нуждае просто от загряване, безкористна забава и движение. Дадат ли на децата чукове да сковават снарядни сандъци, те започват да ги размахват наляво и надясно и да забиват с удоволствие (дори момичетата) гвоздеите в каквото им падне: в маси, в стени, в пънове. Непрекъснато се боричкат — и не само за да прекатурят сандъка с хляба, но и за удоволствието от самото боричкане. Или пък ще се гонят по наровете и пътечките между тях. Какво от туй, че стъпват по краката и вещите на хората, че нещо ще прекатурят, нещо ще из-цапат, ще събудят някого, ще съборят другиго — играта си е игра!

Всички деца си играят така, но тези в живота на свобода имат все пак родители (в нашата епоха не повече от това „все пак“; все може да ги вразумиш, да ги спреш, накажеш или отпратиш на друго място — в лагера всичко това е немислимо. Да вразумиш малолетните с думи, е просто невъзможно, човешката реч не е пригодена за тях, техните уши не задържат нищо, което не им е нужно. Ядосаните старци гледат да ги задържат с ръце — малолетните ги замерват с тежки предмети. В какво ли не търсят развлечение! Да грабнат на някой старец рубашката и да си я подмятат помежду си, а той да ги гони като техен връстник. Ако пък се обиди и се откаже да търчи след тях, толкова и ще си я види повече! Ще я продадат навън от зоната за махорка. (Ще идат сетне при него с най-невинен вид: „Дядка, дай тютюн! Е, не се сърди. Защо се отказа да ни гониш, защо не ни хвана?“.

За възрастните, за бащите и дядовците, тези буйни забави на малолетните в лагерната теснотия са може би по-досадни и оскърбителни дори от бандитизма и гладната алчност. Това се оказва едно от най-болезнените унижения: възрастният човек да бъде приравнен към хлапака, и то поне да е при равни условия! — не, ами оставен на произвола на хлапаците.

Малолетните правят всичко това неумишлено, те ни най-малко не мислят да оскърбят, те не се преструват: наистина не зачитат никого освен себе си и по-възрастните криминални! Така са възприели света! И оттам нататък се държат за това. Ще се вклинят при тръгване след работа например в колоната на възрастните зе-кове, измъчени, едва държащи се на крака, потънали в някакво вцепеняване или в спомени. Малолетните разбутват колоната не защото искат да застанат отпреде й — от това нищо не печелят, а просто така, за развлечение. Те разговарят шумно, постоянно поменуват без повод Пушкин („Пушкин го взел“. „Пушкин го изял“, псуват Бога, Христа и Богородица, бълват какви ли не гнусотии за половите извращения, без ни най-малко да се стесняват от присъствието на възрастните жени, да не говорим за по-младите. За краткото лагерно време те постигат изключителна свобода за сметка на обществото. По време на дългите проверки в зоната малолетните се гонят, бутат се, натикват се в тълпата, повалят хората едни връз други („Ей, байно, защо си щръкнал на пътя?“, или тичат един зад друг около някого като около някое дърво, но човекът е по-удобен от дървото, защото можеш да се заслоняваш с него, да го дърпаш, да го разклащаш, да го тикаш в различни посоки.

Това и в минути на безгрижие оскърбително, но когато целият живот на човека е пречупен, когато той е захвърлен в далечната лагерна яма, за да загине, когато гладната смърт се е простряла вече над него и мракът е изпълнил очите му — той не може Да превъзмогне всичко и да съчувства на еднообразните игри на младоците на такова тъжно място. Не, възрастните измъчени хора изпадат в злоба, те им крещят: „Чумата да ви тръшне, мръсни змийчета!“. „Подли твари, бесни кучета!“. „Да пукнете дано!“. „Със собствените си ръце бих ги удушил!“. „По-лоши са и от фашистките зверове!“. „Пуснали са я тази напаст да ни довърши!“ (И инвалидите влагат толкова нещо в тези си негодувания, че ако думите убиваха — биха убили.) Да! Направо като че ли са вкарали нарочно тези деца, защото, колкото и да си блъскат главите, лагерните разпоредители не биха изобретили по-тежък бич от този. (Както в някоя успешна шахматна партия всички комбинации започват изведнъж да се нагласяват сами, а ти се струва, че са замислени гениално дълго преди това, така много неща в нашата Система са се оказали сполучливи за по-сигурното съсипване на хората.) И направо си представяш, че съгласно християнската митология точно такива като тях трябва да са дяволчетата!

Толкова повече, че главното им забавление и главен символ — техният постоянен приветствен и заплашителен знак — е чаталът: разтворени два пръста на ръката — показалецът и средният, нещо като подвижни намушкващи рогца. Но те не мушкат, те избождат очи, защото се насочват винаги към тях. Това са го заимствали от възрастните престъпници и то означава сериозна заплаха: „Ще ти избода очите, мършо!“ А за малолетките това е любима игра: внезапно пред очите на някой старец, бог знае отде взела се, като змийска глава израства чатал и пръстите се насочват непоколебимо към очите му, ей сегичка ще се забият в тях! Старецът отмята глава назад, пък го побутват и в гърдите, а друг един от малолетките е приклекнал плътно до краката му отзад — и старият човек полита заднишком, главата му се удря в земята под веселото кискане на малолетките. И няма случай да го повдигнат от земята. Пък и къде ще разберат, че са извършили нещо нередно! — на тях им е само весело. Тези дяволчета не разбират нито от добро, нито от лошо! И като надига с мъка болното си тяло, старецът шепне със злоба: „Да имах сега картечница, няма да ми е жал всички да ги помета до един!“

Старецът Ц. ги мразел непоколебимо. Казвал: „Те и тъй са погинали, чума са за хората. Трябва тихомълком да се унищожават!“ И разработва метод: улавя незабелязано някой малолетка, поваля го на земята и затиска гърдите му с коленете си, докато чуе ребрата му да треснат — тогава го пуска. Такъв хлапак, казвал Ц., го имай вече отписан, но нито един лекар не може да разбере каква е работата. И Ц. отпраща по този начин няколко малолетки на онзи свят, докато не пречукват един ден и него.

Омразата ражда омраза. Черната вода на омразата се разлива с лекота по равното. Това е по-лесно, отколкото да се върне и да потече нагоре — към онези, които са обрекли стар и млад на робска участ.

Така чрез съвместното действие на Сталиновото законодателство, гулаговското възпитание и бандитската мая се фабрикуват малки неподатливи зверове. Едва ли може да се изобрети по-добър начин за оскотяването на едно дете! Едва ли може да се насадят по-плътно и по-бързо всички лагерни пороци в неукрепналата детска гръд!

Дори когато има възможност да смекчиш душата на детето, лагерните стопани не го допускат: нали не това е задача на тяхното възпитание? Едно момченце от първия Кривошчоковски лагпункт моли да види баща си, който е във втория лагпункт. Не му разрешават (инструкцията изисква да бъдат разединени)! Момченцето е принудено да се скрие в бъчва и така да се прехвърли във втория лагерен пункт, където тайно да поживее при баща си. А го сметнали за избягало и с прът, с бодени по него гвоздеи, разровили клозетните ями — да не е удавено там.

Тежко е само в началото. И 15-годишният Володя Снегирьов не може бързо да свикне, когато го затварят. А после за шестте си присъди той набира почти столетие (два пъти получава по 25), със стотици дни прекарва в БУР и карцерите (детските му дробове хващат туберкулоза), 7 години се води под общосъюзно издирване. Накрая поема вече сигурния апашки път. (Сега — без един бял дроб и пет ребра — е инвалид от втора група.) Витя Коптяев лежи непрекъснато от 12-годишна възраст. Съден е четиринадесет пъти, от тях 9 пъти за бягство. „Досега по законен път още не съм бил на свобода.“ — Юра Ермолов постъпва на работа след освобождението си, но го уволняват: по-важно било да приемат някакъв демобилизиран войник. Принуден е да тръгне „на гастроли“. И получава нова присъда.

Сталиновите безсмъртни закони за малолетките бяха в сила 20 години. (До Указа от 24.4.1954 г., по който малолетките, отбили над една трета от присъдата си, се освобождават — но това е от първатаприсъда! Ами ако са му се нанизали четиринадесет?) Те събират двадесет жътви. Двадесет възрасти обричат на престъпления и разврат.

Кой смее да хвърли сянка върху паметта на нашия Велик Корифей?

* * *

Има такива оправни деца, които успяват да получат 58-ия член много рано. Например Гелий Павлов го получава на 12 години (от 1943 г. до 1949 г. изтърпява присъдата си в колонията в Заковск). По 58-и член не съществува изобщо никакъв възрастов минимум!. Споменават го дори в популярните юридически лекции (Талин, 1945 г.). Доктор Усма говори за 6-годишно момченце, затворено в колонията по 58-и член — това очевидно е вече рекорд!

Понякога за приличие затварянето на детето се отлага, но рано или късно го настига. Вера Инчик, дъщеря на чистачка, заедно с две Други момиченца, всички по на 14 години, научава (Ейск, 1932 г.), че при разкулачването зарязвали малките деца, за да умрат. Решават („както по-рано революционерите“) да протестират. Написват върху листове от ученическите си тетрадки позиви със своя почерк и ги разлепват на пазара, като очакват незабавно всеобщо възмущение. Дъщерята на лекаря, струва ми се, е арестувана незабавно. А дъщерята на чистачката само я отмятат някъде. И през 1937 г. я арестуват „за шпионаж в полза на Полша“.

Къде, ако не в тази глава, трябва да споменем и за децата, които остават сираци след арестуването на родителите им?

Децата на жените от религиозната община край Хоста трябва да се смятат дори за щастливи. Когато през 1929 г. пращат майките им на Соловки, тях ги оставят по къщите. Децата сами се грижат за овощните и зеленчуковите градини, доят козите, учат се прилежно в училище и пращат до родителите си на Соловки училищните си бележки и уверенията, че са готови да пострадат за Бога, както и техните майки. (Разбира се, Партията скоро им дава тази възможност.)

Като знаем инструкцията да се „разделят“ арестуваните деца от родителите, колко ли такива малолетки е имало още през 20-те години (да си спомним 48-те процента)? И кой ще ни разкаже каква е съдбата им?…

Ето — Галя Бенедиктова. Баща й е петроградски печатарски работник, анархист, майка й — шивачка на бельо от Полша. Галя помни добре шестия си рожден ден (1933), който отпразнуват весело. На другата сутрин се събужда и не вижда нито баща си, нито майка си. Вместо тях някакъв непознат военен рови в книгите. Вярно, че след месец и връщат мама: жените и децата пътуват свободно за Тоболск, само мъжете по етапен ред. Там живеят заедно цялото семейство, но не изкарват и три години: арестуват отново майката, а бащата го разстрелват. След един месец умира и майката в затвора. Прибират Галя в детския дом към манастира край Тоболск. Там положението е такова, че децата живеят с постоянен страх от насилие. По-късно я прехвърлят в детския дом в града. Директорът й натяква: „Вие сте деца на врагове на народа, а още ви хранят и обличат!“ (Колко била хуманна тази диктатура на пролетариата!) Галя става като вълче. На 11 години я изправят на първия политически разпит. Оттогава тя има десетка, впрочем не изкарва цялата присъда. На четиридесет години живее сама в Заполярието и пише: „Животът ми завърши с арестуването на баща ми. Така го обичам и досега, че се страхувам дори да мисля за това. Това беше друг свят и душата ми е болна от любов по него…“

Светлана Седова също си спомня: „Никога не ще забравя деня, в който изнесоха всичките ни вещи на улицата, а мен ме сложиха да седна отгоре им и се лееше дъжд като из ведро. От Шестгодишна възраст аз бях „дъщеря на изменник на родината“ — нищо по-страшно от това не може да има в живота ти.“

Прибират ги в отделенията на НКВД, в спецдомовете. На повечето от тях сменят фамилните имена, особено ако звучат много гръмко. (Юра Бухарин едва през 1956 г. научава как е истинското му име. А Чеботарьов май не звучи толкова гръмко?) Децата израстват напълно незасегнати от родителската поквара. Роза Ковач, родена във Филаделфия, доведена оттам от баща си комунист, след отделението на НКВД попада през войната в американската зона на Германия — какво ли само не поднася съдбата! И какво? Връща се в съветската си родина, за да получи своите 25 години.

Дори един повърхностен поглед ще улови тази особеност: децата също лежат, на свой ред ги отправят и тях на обетования Архипелаг, понякога едновременно с родителите им. Например осмокласничката Нина Перегуд. През ноември 1941 г. идват да арестуват баща й. Извършват обиск. Изведнъж Нина си спомня, че в печката има смачкан на топка лист с написана от нея частушка. И там е щяла да си остане, ако Нина от объркване не би решила тутакси да я накъса на парченца. Тъкмо когато отваря печката, дремещият милиционер я хваща.

И ужасяващата конспирация, написана с детски почерк, се разкрива пред очите на чекистите:

Във нощта звездици трепкат,

свети меката трева.

Изоставихме Смоленск и

ще загубим и Москва.

Че изразявала и пожелание:

Ех, да може и школото

бомба да го разруши.

Не ще и дума, тези възрастни мъже, спасяващи родината в дълбокия тамбовски тил, тези рицари с горещи сърца и чисти ръце е трябвало да пресекат такава смъртоносна опасност.[2] Арестуват и Нина. Иззети са за следствието нейните дневници от 6-и клас и една контрареволюционна снимка: Варваринската унищожена черква. „За какво ти е говорил баща ти?“ Искат да изкопчат от нея рицарите с горещите сърца. Нина само реве. Осъждат я на 5 години плюс 3 години ограничени права (макар че няма какво да й се ограничава: тя още не може да ползува права поради възрастта си).

В лагера, естествено, я разделят от баща й. Разцъфналият бял люляк къса сърцето й: сега приятелките й държат изпити! Нина страда така, както по замисъл трябва да страда разкайващата се престъпница: как постъпва на моите години Зоя Космодемянская, а колко ужасна съм аз! Ченгетата натискат точно този педал: „Но ти все пак можеш да тръгнеш по стъпките й! Помогни ни!

О, развратители на младите души! Колко благополучно ще завършите своя живот! Никъде не ще стане нужда изнервени и изтръпнали да се изправите и да си признаете с какви помии сте заливали душите!

 

А Зоя Лешчова съумява да надмине цялото си семейство. Ето как става това. Баща й, майка и, дядо и и баба и, както и по-големите и, но още непълнолетни братя — всички ги пръсват по далечните лагери заради вярата им в Бога. А Зоя е едва на десет години. Дават я в сиропиталище (Ивановска област). Там тя заявява, че никога няма да свали от шията си кръстчето, което майка й е закачила на раздяла. И стяга ширитчето на здрав възел, за да не й го смъкнат по време на сън. Борбата продължава дълго. Зоя се озлобява: може да ме удушите само ако съм мъртва, ще ми го свалите! Тогава, като неподдаваща се на превъзпитание, я изпращат в сиропиталище за умствено изоставащи деца! Тук вече попада между напълно декласирани, малолетките се държат къде по-лошо от описаните в тази глава. Борбата за кръстчето й продължава. Зоя устоява: тя и тук не се научава нито да краде, нито да сквернослови. „Такава свята жена като майка ми не може да има престъпна дъщеря. По-добре да бъда политическа затворничка, както цялото ми семейство.“

И става политическа! Колкото повече възпитателите и радиото прославят Сталин, толкова по-вярно разпознава тя в него виновника за всички нещастия. И вместо тя да се поддаде на децата с криминални прояви, те тръгват след нея! На двора имало стандартна гипсова статуя на Сталин. Върху нея започват да се появяват подигравателни и неприлични надписи. (Малолетките обичат спорта! — важното е само правилно да ги насочиш.) Администрацията замазва надписите върху статуята, поставя я под наблюдение, съобщава и в МГБ. Ала надписите продължават да се появяват и децата се превиват от смях. Накрая една сутрин главата на статуята е намерена отчупена и вътре в кухината й с изпражнения.

Терористичен акт! Дотърчават гебистите. Започват разпити и заплахи по всички техни правила: „Издайте бандата на терористите, иначе всички ви ще разстреляме за терор!“ (А и нищо чудно, какво толкова: да разстрелят сто и петдесет деца? Ако Той би узнал, сам би го наредил.)

Неизвестно дали малолетките биха устояли, но Зоя Лешчова побързва да обяви:

— Всичко това го направих аз сама! И за какво друго я бива главата на Таткото?

Съдят я. Получава смъртна присъда, напълно сериозно. Но по закона за възстановената смъртна присъда (1950 г.), слагащ край на една такава недопустима хуманност, 14-годишни не могат да бъдат разстрелвани. Затова й лепват само десетка (чудно как не двадесет и пет). До осемнадесет години тя е в обикновени лагери, след това — в Специалните. За откровения си и дързък език получава втора, че и трета лагерна присъда.

Вече бяха освободени и Зоините родители, и братята й, а тя още излежаваше присъдите си.

 

Да живее нашата веротърпимост!

Да живеят съветските деца, стопани на комунизма!

Има ли страна на света, която така да обича децата си, както ние своите!




Гласувай:
5



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kolevn38
Категория: Политика
Прочетен: 4089322
Постинги: 2845
Коментари: 5917
Гласове: 5073
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031