Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.01 13:39 - Архипелаг ГУЛАГ, избрано - МЕТАСТАЗИТЕ НА АРХИПЕЛАГА
Автор: kolevn38 Категория: Политика   
Прочетен: 222 Коментари: 0 Гласове:
3



 Архипелагът не се развива сам но себе си, а заедно с цялата страна. Докато в страната царува безработица — няма и набиране на арестанти за работна ръка и арестите се извършват не като трудова мобилизация, а като помитане на пътя. Но когато се решава да се разбъркат с огромна бъркачка всичките сто и петдесет тогавашни милиони, когато е отхвърлен планът за свръхиндустриализацията и вместо него пришпорват свръх-свръх-свръхиндустриализацията, когато са замислени вече и разкулачването, и обширните обществени работи на първата петилетка, в навечерието на Годината на Великото Пречупване се променя и отношението към Архипелага и всичко на Архипелага.

На 26 март 1928 г. Совнаркомът (значи — още под председателството на Риков) разглежда състоянието на репресивната политика в страната и състоянието на местата за изолация. За репресивната политика се стига до заключението, че е недостатъчна. Постановява се[1]: спрямо класовите врагове и класово чуждите елементи да се прилагат сурови репресивни мерки, лагерният режим да стане по-строг. И още: принудителните работи да не бъдат заплащани на затворниците и да станат стопански оправдани за държавата. И: „да се смята за в бъдеще за необходимо разширяването на капацитета на трудовите колонии“. Тоест чисто и просто се предлага да бъдат подготвени по-големи лагери преди планираните масови арести. (Троцки също предвижда тази стопанска необходимост, само че той отново предлага своята трудова армия със задължителна мобилизация. Все от един дол дренки. Но дали за да противоречи на своя опонент, или за да пресече решително у хората всякакви молби и надежди за връщане, Сталин решава да прекара трудовата армия през тъмничната машина.) Приключва безработицата в страната — вече има икономически смисъл от разширяването на лагерите.

Ако през 1923 г. на Соловки има затворени не повече от три хиляди души, към 1930 г. те са вече около петдесет хиляди плюс още тридесет хиляди в Кем. От 1928 г. соловецкият рак започва да пълзи — отначало по Карелия — за прокарване на пътища, за експортен дърводобив. Със същото усърдие СЛОН започва „да продава“ инженери: разпращат ги без конвой на работа в северните области, а заплатата им се изплаща в лагера. Във всички точки на Мурманската железопътна линия от Лодейное Поле до Тайбола към 1929 г. се появяват вече лагерните пунктове на СЛОН-а. Сетне движението се насочва по вологодската линия — при това толкова оживено, че се налага на гара Званка да отворят диспечерски пункт на СЛОН-а. Към 1930 г. в Лодейное Поле укрепва и застава на краката си СвирЛаг, в Котлас пък се образува КотЛаг. От 1931 г. с център в Медвежегорск се ражда БелБатЛаг[2], на който предстои в близките две години да прослави Архипелага во веки веков и на петте материка.

А злокачествените клетчици пълзят ли, пълзят. От едната страна не ги пуска морето, а от другата — финландската граница, но нищо не им попречва да открият лагер край Красная Вишера (1929 г.), а най-важното — пътищата на изток по руския Север са безпрепятствени. Доста рано се прокарва пътят Сорока—Котлас. („Ще построим Сорока преди срока!“ — дразнят соловчани С. Алимов, който обаче продължава в същия дух и си спечелва име на съчинител на песнички.) Раковите клетчици допълзяват до Северна Двина, където образуват СевДвинЛаг. Отминават и нея и се насочват безстрашно към Урал. През 1931 г. там е основано Северноуралско отделение на СЛОН-а, което скоро създава самостоятелните СоликамЛаг и СевУралЛаг. Березниковският лагер започва строителството на голям химически комбинат, как ли не превъзнасян навремето си. През лятото на 1929 г. от Соловки е изпратена на река Чибия експедиция от безконвойни затворници, водени от геолога М. В. Рушчински, да издирват нефт, намерен там още през 80-те години на XIX столетие. Експедицията е успешна — и на Ухта възниква лагер — УхтЛаг. Но той също не застива на място, а бързо пуска своите метастази на североизток, завладява Печора — и се преобразува в УхтПечЛаг. Скоро той има Ухтинско, Печорско, Интинско и Воркутско отделение — все основи на бъдещите големи самостоятелни лагери.

Но и тук още много нещо е пропуснато.

Овладяването на обширния северен край, лишен от пътища, налага прокарването на железопътна линия: от Котлас през Княж-Погост и Роича до Воркута. (Наистина тази линия се строи дълго. Участъкът й в района на река Вим от Княж-Погост до Ропча е готов през 1938 г., а цялата окончателно — едва в края на 1942 г.)

Така от бездните на тундрата и тайгата се надигат стотици средни и малки нови острови. В движение, в боен строй, се създава и новата организация на Архипелага: лагерните управления, лагерните отделения, лагерните пунктове (ОЛПи — отделни лагерни пунктове, КОЛПи — комендантски, ГОЛПи — главни), лагерни участъци (те пък се делят на „командировки“ и „подкомандировки“). А в Управленията има Отдели, а в отделенията — Части: I — Производствена, II — Отчетно-Разпределителна (ОРЧ), III — Опер-Чекистка.

(А в дисертациите в същото време се пише: „Обрисуват се в бъдеще контурите на възпитателни учреждения за отделни недисциплинирани членове на безкласовото общество“ (сборник „От тюрем…“, с. 429). Дали наистина с премахването на класите няма да има и престъпници? Но някак дъхът ти спира, като си помислиш, че утре ще сме безкласово общество и никой няма да лежи!… Все пак отделни недисциплинирани ще полежат… Безкласовото общество също няма да е без опандизени.)

Така че цялата северна част на Архипелага е рожба на Соловки. Ала не единствено на тях! След великия призив на съветската власт трудово-изправителните лагери и колонии напъпват по цялата ни необятна страна. Всяка област си открива свои трудово-изправителни лагери и колонии. Милиони километри бодлива тел се точат ли, точат, като се пресичат, преплитат, проблясват весело с шиповете си покрай железопътните линии, покрай шосетата, покрай градските покрайнини. И навесите на уродливите лагерни кули стават най-неизбежната черта на нашия пейзаж и само по учудващо стечение на обстоятелствата не сме попаднали върху платната на художниците или във филмовите кадри.

Още от Гражданската война усилено се мобилизират за лагерните нужди манастирските здания, които с разположението си са идеално приспособени за изолация. Борисоглебският манастир в Торжок е превърнат в етапен пункт (съществуващ и до днес), Валдайският (разделен с езеро от бъдещата вила на Жданов) — в колония за малолетни, Нилов манастир на селигерския остров Столбни — в лагер, Саровският манастир — в гнездо на Потминските лагери, и така нататък, без да му се вижда краят. Изникват лагери в Донбас, по горното течение на Волга, по средното, по долното, в Среден и Южен Урал, в Задкавказието, в централен Казахстан, в Средна Азия, в Сибир и в Далечния изток. Официално се съобщава, че през 1932 г. площта на селскостопанските трудово-поправителни колонии в РСФСР е заемала 253 хиляди хектара, в УССР — 56 хиляди[3]. При средно хиляда хектара на колония ще получим над триста „селски стопанства“, тоест най-второстепенни и с по-лек режим лагери!

Разпределянето на затворниците по близките и далечни лагери се решава лесно с постановление на ЦИК и СНК от 6.11.1929 г. (И всичко съвпада все с годишнини…) Отменя се предишната „строга изолация“ (пречеща на съзидателния труд), става правило в общите (близките) места за лишаване от свобода да се изпращат осъдените с присъда до три години, а тези от три до десет — в отдалечените райони[4]. Тъй като Петдесет и осми никога не получава по-малко от три години, той целият поема на Север и в Сибир — да ги усвоява и да загине.

А през това време ние маршируваме под ударите на барабаните!…

* * *

На Архипелага упорито се носи легендата, че „лагерите са измислени от Френкел“.

Струва ми се, че тази непатриотична и дори оскърбителна за властта измислица е достатъчно опровергана в предишните глави. Макар и с оскъдни средства, надявам се, успяхме да покажем раждането на лагерите за потискане и принудителен труд още през 1918 г. Без помощта на какъвто и да е Френкел се решава, че затворниците не бива да губят времето си в нравствени размишления (цел на съветската трудово-изправителна политика съвсем не е индивидуалното поправяне в неговото традиционно разбиране), а трябва да се трудят и при това нормите им да бъдат по-големи, почти непосилни. Преди още всякакъв Френкел вече говорят: „Поправяне чрез труд“ (а се подразбира още от времето на Айхманс като „изтребление чрез труд“).

Но дори не е нужно съвременно диалектическо мислене, за да се досетиш, че затворниците могат да се използуват за тежки работи в слабонаселени местности. Още през 1890 г. в Министерството на пътищата възниква мисълта да бъдат привлечени каторжните заточеници от Приамурския край за прокарването на релсов път. Каторжниците са просто заставени, а на преселените заточеници и на административно изселените е разрешено да работят срещу обещанието да им се съкрати срокът с една трета или наполовина (впрочем те предпочитат с бягство да ликвидират целия срок отведнъж). От 1896 до 1900 г. на околобайкалския участък работят повече от хиляда и петстотин каторжници и две хиляди и петстотин преселени заточеници.

А изобщо на руската каторга през XIX век се наблюдава обратното развитие: трудът става все по-малко задължителен, той замира. Дори Карийската каторга към 90-те години се превръща в място за излежаване на присъдата без принудителни работи. По същото време се смекчават и трудовите изисквания в Акатуйския затвор (П. Якубович). Така че привличането на каторжници за околобайкалския път е по-скоро временна нужда. Не сме ли свидетели отново на „двата рога“ или на параболата, както и при срочните затвори (Първа част, 9 глава); клон на смекчаването и клон на ожесточаването.

Колкото до мисълта, че осмисленият (и, то се знае, неизтощителният) труд помага на престъпникада се поправи, тя е известна още преди Маркс да се е бил родил и към нея са се придържали в руското тъмнично управление още през миналия век. П. Курилов, известно време началник на тъмничното управление, свидетелствува: през 1907 г. арестантските работи са широко организирани; техните изделия се отличават с ниски цени, арестантите са ангажирани с производително време и при излизането от затвора разполагат с парични средства и занаятчийски познания.

И все пак Френкел наистина става нерв на Архипелага. Той е един от тези щастливи дейци, които Историята жадно очаква и призовава. Лагерите съществуват и преди него, но нямат още окончателната и единна форма, правеща впечатление със съвършенството си. Всеки истински пророк се появява именно тогава, когато е крайно нужен. Френкел се появява на Архипелага към началото на метастазите му.

Нафталий Аронович Френкел, турски евреин, е роден в Константинопол. Завършва търговски институт и се заема с търговия на дървен материал. В Мариупол основава фирма и скоро става милионер, „дърводобивният крал на Черно море“. Притежава параходи и дори издава в Мариупол собствен вестник „Копейка“, със задачата да опорочава и баламосва конкурентите си. По време на Първата световна война Френкел прави някакви спекулации с оръжие през Галиполи. През 1916 г. предусеща бурята в Русия и още преди февруарската революция прехвърля капиталите си в Турция, и самият той през 1917 г. се връща в Константинопол.

Той би могъл и по-нататък да води същия сладко-тревожен живот на комерсант, без да познае горчивата мъка и да се превърне в легенда. Но някаква фатална сила го влече към червената държава. (Впрочем тъкмо от февруари 1917 г. мнозина съвсем не революционни емигранти бързат да се върнат в Русия и с готовност и зловещо помагат на всички стадии на революцията.) По непроверен слух Френкел става в ония години резидент на съветското разузнаване в Константинопол (вероятно по идейни подбуди, защото е трудно иначе да си обясним за какво му е било нужно това). Но напълно проверено е, че през годините на НЕП той пристига в СССР и тук по тайно поръчение на ГПУ създава, уж от свое име, черна борса за закупуване на ценности и злато срещу съветски книжни рубли (предшественик на „златната кампания“ на ГПУ и на Торгсин[5]). Предприемчивите хора и борсовите посредници го помнят добре от миналите времена и му имат доверие — и златото се стича в ГПУ. И най-мъдрият си е достатъчно прост.

Неуморимият и необидчив Френкел обаче още на Лубянка или на път за Соловки е заявил нещо най-горе. Очевидно озовал се в капана, той решава и този си живот да подложи на делово разглеждане. Закарват го на Соловки през 1927 г., но веднага го отделят от етапа, настаняват го в тухлена будка извън чертите на манастира, предоставят му за извършване на услуги дневален и му разрешават свободно да се движи по острова. Вече споменахме, че той става началник на Икономическата част (привилегия на волнонаемен) и изказва своята знаменита теза за използуването на затворника през първите три месеца, след което нито той, нито трупът му са нужни на някого. От 1928 г. той е вече в Кем. Там създава изгодно помощно предприятие. Превозва в Кем трупаните с десетилетия от монасите и нахалост лежащи в манастирските складове кожи, събира арестуваните кожухари и обущари и доставя обувки и кожена галантерия във фирмения магазин на Кузнецки мост (управляван от ГПУ, което събира и касовия приход, но дамичките, купуващи обувки, не знаят това — пък и когато и самите тях скоро след това изпратят на Архипелага, те няма да си спомнят, не ще им стане ясно).

Веднъж, през 1929 г., за Френкел пристига самолет от Москва, който го откарва на среща със Сталин. Най-добрият Приятел на затворниците (и Най-добрият Приятел на чекистите) разговаря с интерес три часа с Френкел. Стенограмата на този разговор никога няма да стане известна, защото такава просто няма, но е ясно, че Френкел разгръща пред Бащата на народите ослепителни перспективи за построяването на социализма чрез труда на затворниците. Много нещо от географията на Архипелага, описвано сега от нас с покорното ни перо, той нахвърля със смела четка върху картата на Съюза под пуфтенето на лулата на своя събеседник. Именно Френкел и очевидно именно тогава предлага всеобхватната система за лагерно отчитане по групите А-Б-В-Г, недаващо вратичка за измъкване нито на лагерния началник, нито, толкова повече, на арестанта: всеки, който не работи като обслужващ в лагера (Б), не е признат за болен (В) и не излежава карцер (Г), трябва всеки ден от излежаваната присъда да изработва своята смяна (А). Световната история на каторгата не знае още такава универсалност! Именно Френкел и именно в този разговор предлага да се зареже реакционната система на равенството в храненето на арестантите и нахвърля единна за целия Архипелаг система за преразпределяне на оскъдния продукт — хлебен график и график на топлата храна, впрочем заимствуван от ескимосите: те държат рибата на прът пред бягащите кучета. Предлага още приспадане от присъдата и предсрочно освобождаване като награда за добра работа. Вероятно пак тук бива установено и първото опитно поле — великият Беломорстрой, където предприемчивият спекулант ще бъде скоро назначен не като началник на строителството и не като началник на лагера, а на специално въведена за него длъжност „началник на работите“ — главен надзирател на полето на трудовата битка.

А ето го и него самия (Фот. 15). Добре се вижда изпълващата лицето му зла античовешка воля. Но в книгата за Беломор, в желанието си да прослави Френкел, един от съветските писатели ще напише за него: „Той се появява с бастун в ръка на трасето ту тук, ту там, мълчаливо минава покрай работещите и се спира, облегнат върху бастуна, прибрал единия крак зад другия, и стои така с часове… Очи на следовател и прокурор, устни на скептик и сатирик… Човек с голямо властолюбие и гордост, той смята, че главното за един началник е властта, абсолютна, непоколебима и неделима. Ако за властта е необходимо да се страхуват от теб — нека се страхуват.“ И дори намира за уместно да се възхити от „безжалостния му сарказъм и неприветливост, сякаш нито едно човешко чувство не е присъщо на този началник“.[6]

imageН. А. Френкел (Фот. 15)

 

 

Последната фраза като че ли може да послужи за ключ към характера и биографията на Френкел.

В началото на Беломорстрой той е освободен, получава за Беломорканал орден „Ленин“ и е назначен за началник на строителството на БАМЛаг. („Байкало-Амурската магистрала“ е бъдещо название, а през 30-те години БАМЛаг достроява втората железопътна Сибирска магистрала там, където още я няма.) Но с това далеч не завършва кариерата на Нафталин Френкел, само че ще е по-подходящо да я доразкажем в следващата глава.

* * *

Цялата дълга история на Архипелага за половин столетие не е намерила почти никакво отражение в публичната писменост на Съветския съюз. Тук изиграва роля същата зла случайност, по която лагерните наблюдателни кули никога не попадат в кинокадрите, нито в пейзажите на художниците.

Не е така обаче с Беломорканал и Волгоканал. За всеки от тях разполагаме с книга и най-малко можем да напишем тази глава, като се ръководим от документалното съветско свидетелство.

В съвестните изследвания, преди да бъде използуван някой източник, се полага той да бъде характеризиран. Така и ще постъпим.

Ето че пред нас лежи този том с форма почти като на църковно Евангелие и с барелефа на полубожество върху картонената му корица. Книгата „Беломорско-Балтийски канал «Сталин»“ е издадена от ГИЗ през 1934 г. и е посветена от авторите й на XVII конгрес на партията, очевидно тя е излязла точно за конгреса. Тя представлява добавка към „История на фабриките и заводите“ на Горки. Нейни редактори са: Максим Горки, Л. Л. Авербах и С. Г. Фирин. Последното име е слабо известно в литературните кръгове, ще обясним защо. Семьон Фирин, въпреки младостта си, е заместник-началник на ГУЛаг. Измъчван от авторско честолюбие, той написва за Беломор и своя отделна брошура. Напротив, по-прославен от Леополд Леонидович Авербах (брат на вече познатата ни Ида Леонидовна Авербах) няма в съветската литература — той е отговорен редактор на списание „На литературном посту“, главният, който налага писателите със сопа, при това е племенник на Свердлов[7].

Историята на книгата е следната: на 17 август 1933 г. сто и двадесет писатели тръгват на разходка по току-що завършения канал с параход. Техническият ръководител на канала затворникът Д. П. Витковски е свидетел как по време на преминаването на парахода през шлюза тези хора с бели костюми, струпали се на палубата, канят със знаци при себе си затворниците от територията на шлюза (а впрочем там повечето са хора по експлоатацията, а не строители) и в присъствието на началника на канала питат затворника обича ли своя канал, своята работа, смята ли, че тук се е превъзпитал, и достатъчно ли се грижи тяхното ръководство за бита им. Куп въпроси, но всички в този дух, и всички задавани през борда, че и пред началството, и само докато параходът мине през шлюза. След тази разходка 84 писатели по някакъв начин успяват да се измъкнат от участие в Горкиевия колективен труд (може би все пак са писали свои възторжени стихотворения и очерци), останалите 36 съставят авторския колектив. След напрегнат труд през есента на 1933 г. и зимата те създават този уникален опус.

Книгата е издадена като за вечни времена, за да може потомството да я чете и да се удивлява. Но по фатално стечение на обстоятелствата повечето от прославяните и фотографирани в нея ръководители са разобличени след две-три години като врагове на народа. Естествено, че и тиражът на книгата е иззет от библиотеките и унищожен. Унищожават я през 1937 г. и частните й притежатели, за да не си навлекат заради нея съдебна присъда. Днес има оцелели много малко екземпляри от нея и няма надежда да бъде преиздадена — и толкова по-осезателно чувствуваме върху себе си бремето на това да не позволим да погинат за нашите съотечественици ръководните идеи и факти, описани в тази книга. Справедливо ще бъде да се запазят за историята на литературата и имената на авторите. Е, макар поне тези: Максим Горки, Виктор Шкловски, Всеволод Иванов, Вера Инбер, Валентин Катаев, Михаил Зошченко, Лапин и Хацревин, Л. Никулин, Корнелий Зеленски, Бруно Ясенски (главата: „Да довършим класовия враг“), Е. Габрилович, А. Тихонов, Алексей Толстой, К. Фин.

Необходимостта от тази книга за затворниците, строили канала, Горки обяснява така: „каналоармейците[8] нямат думи“ да изразят сложните чувства от превъзпитанието си — затова пък писателите имат в излишък такива думи и ето че ще помогнат. Нейната необходимост за писателите той обяснява ето как: „Мнозина литератори, след като се запознаха с канала… се заредиха с енергия и това ще се отрази отлично върху тяхната работа… Сега вече в литературата ще се появи настроение, което ще я тласне напред и ще я постави на равнището на нашите велики дела“ (курсивът мой — А. С. Това равнище ние и до днес усещаме в съветската литература). Е, необходимостта от книгата за милионите читатели (мнозина от тях и сами скоро ще трябва да попаднат на Архипелага) се разбира от само себе си.

Каква е гледната точка на авторския колектив върху предмета? Преди всичко: увереност в правотата на всички присъди и във виновността на всички докарани на канала. Думата „увереност“ е дори твърде слаба: според авторите този въпрос е недопустимо да се обсъжда или поставя. За тях това е толкова ясно, колкото че нощта е по-тъмна от деня. С помощта на богатия си запас от думи и образи те внедряват в нас всички човеконенавистнически легенди от 30-те години. Думата „вредител“ се трактува от тях като основа на някакво инженерско същество. И агрономите, изказващи се против ранната сеитба (може би в сняг и в кал?), и иригаторите, напоявали Средна Азия, всички до един са за тях вредители. Във всички глави на книгата тези писатели говорят за съсловието на инженерите само снизходително, както за порочна и низка порода. На страница 125 книгата обвинява значителната част от руското дореволюционно инженерство в шарлатанство. Това вече не е индивидуално обвинение, ни най-малко. (Да разбираме ли, че инженерите са вредили следователно и на царизма?) И това се пише от хора, никой от които не е способен дори да извлече най-простия квадратен корен (каквото умеят да правят в цирка някои коне).

Авторите ни повтарят всички налудничави слухове от ония години като историческа несъмненост: че в заводските столове тровели работниците с мишеморка; че ако надоеното в совхозите мляко прокисва, това не е от глупава пипкавост, а диверсии на врага: да накара страната да се подува от глад (така и пишат). Те пишат обобщено и безлично за зловещия обобщен кулак, който е „постъпил в завода и подхвърля болтове в машината“. Какво пък, те — познавачите на човешкото сърце — са в състояние по-лесно да си въобразят: човекът по някакво чудо се е отървал от заточение в тундрата, скрива се в града, по още по-голямо чудо постъпва в завода, вече умирайки от глад, и вместо този път да започне да изхранва семейството си, той напъхва болтове в машината!

Напротив, авторите не могат и не искат да сдържат своето възхищение от ръководителите на каналното строителство, от работодателите, които, въпреки 30-те години, те упорито наричат чекисти, като приучват и нас към този термин. Те се възхищават не само от ума, волята и организацията им, но и във висш човешки смисъл от самите тях като удивителни същества: Показателен е например епизодът с Яков Рапопорт (фот. 16). Този недоизучил се студент от Дерптския университет, евакуиран във Воронеж и станал в новата си родина заместник-председател на губернската ЧК, а след това заместник-началник на строителството на Беломорстрой, според думите на авторите при обиколката на строителството останал недоволен от това как работниците карат ръчните колички и задал на инженера унищожителния въпрос: а вие помните ли на какво е равен косинус от четиридесет и пет градуса? Инженерът е смазан и засрамен от ерудицията на Рапопорт и тутакси коригира своите вредителски нареждания, а работниците подкарват количките си на високо техническо равнище. С подобни анекдоти авторите не само художествено обогатяват своето изложение, но и ни повдигат на научна висота.

imageЯ. А. Рапопорт (фот. 16)

 

 

И колкото по-висок пост заема работодателят, толкова с по-голямо преклонение е описан от авторите. Несдържани похвали се сипят за началника на ГУЛаг Матвей Берман[9] (фот. 17). Много възторжени похвали са отправени и към Лазар Коган, бивш анархист, преминал през 1918 г. на страната на победилите болшевики и доказал верността си към тях на поста началник на Специалния отдел на IX армия, сетне заместник-началник на войските на ОГПУ, един от организаторите на ГУЛаг, а накрая началник на строителството на Беломорканал (фот. 18). Но толкова повече авторите могат да се присъединят към думите на другаря Коган за железния нарком: „Другарят Ягода е нашият главен, нашият постоянен ръководител.“ (Най-вероятно точно това да е погубило книгата! Славословията към Генрих Ягода и неговият портрет (фот. 19) са изтръгнати дори от запазилия се за нас екземпляр и дълго трябваше да търсим тази снимка.)

imageМ. Л. Берман (фот. 17) imageЛ. И. Коган (фот. 18) imageГ. Г. Ягода (фот. 19)

 

 

 

 

Толкова повече този тон се внедрява в лагерните брошури. Ето ви пример: „На шлюз №3 пристигнаха почетни гости (портретите им висят във всяка барака) — другарите Каганович, Ягода и Берман. Хората заработиха по-бързо. Там горе се усмихнаха — и усмивката им се предаде на стотиците хора в изкопа.“[10]И в казионните песни:

Сам Ягода ни води и учи

с поглед зорък и здрава ръка.

Общият възторг пред лагерния режим на живота води авторите до следния панегирик: „В което и кътче на Съюза да ви захвърли съдбата, дори и в най-затънтеното, организацията на ОГПУ там носи отпечатъка на ред… акуратност и съзнателност.“ А каква организация на ГПУ може да има в затънтените краища на Русия? Ясно, че само в лагерите. Лагерите като светлици на прогреса — ето ви равнището на нашия исторически извор.

Изказва се и самият главен редактор. На последното събиране на беломорстройци на 25.8.1933 г. в град Дмитров (те вече са се прехвърлили на Волгоканал) Горки казва: „От 1928 г. се вглеждам как ОГПУ превъзпитава хората.“ (Това ще рече — още преди Соловки, преди онова разстреляно момченце; с всяко завръщане в Съюза все се вглежда.) И вече едва сдържащ сълзите си, се обръща към присъствуващите чекисти: „Дяволи такива, самите вие не знаете какво сте свършили…“ Авторите отбелязват: тук чекистите само се усмихнаха. (Те поне знаят какво са свършили…) Горки пише за изключителната скромност на чекистите и в самата книга. (Тази тяхна нетърпимост към гласността е наистина трогателна черта.)

Колективните автори не просто премълчават за смъртните случаи на Беломорканал, тоест не се придържат към страхливата рецепта на полуистината, а направо пишат (стр. 190), че никой не умира на строителството! (Вероятно те изхождат от следната сметка: канала го започват сто хиляди и го завършват сто хиляди. Значи всички са останали живи. Те изпускат само етапите, погълнати от строителството през двете люти зими. Но това е вече на равнището на косинуса на шарлатанското инженерство.)

Авторите не виждат нищо по-вдъхновяващо от този лагерен труд. В робския труд те виждат една от най-висшите форми на пламенното съзнателно творчество. Ето и теоретичната основа на превъзпитанието: „Престъпниците са рожба на предишните гнусни условия, а нашата страна е красива, могъща и великодушна, трябва да я направим още по-красива.“ Според тях всички тези докарани насила на канала никога не биха намерили своя път в живота, ако работодателите им не бяха ги заставили да съединят Бялото море с Балтийското. Защото „човешката суровина се обработва неизмеримо по-трудно от дървото“. Що за език, ама и дълбочина! Кой го е казал? — това го казва Горки в книгата, когато оспорва „словесния външен блясък на хуманизма“. А Зошченко, вникнал дълбоко, пише: „Превъзпитанието не е желание да спечелиш доверието и да се освободиш (такива подозрения все пак е имало? — А. С.), а всъщност преустройство на съзнанието и гордост за строителя.“ О, човекопознавачо! Теглил ли си ти ръчна количка на канала при лагерна дажба?…

От тази достойна книга, тази слава на съветската литература, ще се ръководим и ние занапред в нашите съждения за канала.




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kolevn38
Категория: Политика
Прочетен: 752410
Постинги: 1172
Коментари: 2293
Гласове: 888
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031