Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.01 09:44 - Архипелаг ГУЛАГ, избрано - ЗАТОЧЕНИЕТО НА НАРОДИТЕ
Автор: kolevn38 Категория: Политика   
Прочетен: 73 Коментари: 0 Гласове:
2



  Четвърта глава
ЗАТОЧЕНИЕТО НА НАРОДИТЕ

Историците могат да ни коригират, но нашата средна памет не е задържала нито от XIX, нито от XVIII, нито от XVII век масово насилствено преселване на народите. Имало е колониални покорявания — на океанските острови, в Африка, в Азия, в Туркестан, победителите са придобивали власт над коренното население, но недоразвитите глави на колонизаторите не са се сещали някак да разлъчат това население от изконната му земя, да го прогонят от пра-дядовските стрехи. Може би единствено извозването на негри за американските плантации наподобява донякъде и предшествува това, но там още няма завършена държавна система: има само отделни християни роботърговци, в чиито гърди лумва огънят на внезапно предоставилата им се изгода, и те се хвърлят всеки за себе си да лови, да подмамва и да купува негри поединично и по десетки.

Трябваше да настъпи надеждата на цивилизованото общество — XX век, и въз основа на Единствено Вярното Учение да бъде развит височайше Националният въпрос, за да може свръхспециалистът по този въпрос да получи патент за поголовно изкореняване на цели народи чрез тяхното изселване в течение на четиридесет и осем часа, на двадесет и четири часа и дори на час и половина.

Естествено, това не щуква така веднага дори в Неговата глава. Веднъж дори той има непредпазливостта да каже: „Не е имало и не може да има такъв случай, при който някой в СССР да стане обект на преследване заради националния си произход.“[1] През 20-те години всички тези национални езици са поощрявани, на Крим направо му се втълпява, че е татарски, дори всички надписи са на татарски с арабски букви.

А се оказва, че било грешка…

Дори и след като биват претъпкани със селяни местата за заточение, Великият Кормчия не веднага съумява да разбере колко удобно ще бъде това да се пренесе и върху нациите. Но все пак опитът на могъщия брат Хитлер в изкореняването на евреите и циганите идва по-късно, вече след началото на Втората световна война, а Сталин се замисля над този проблем много по-рано.

Като изключим Чумата по селяните и чак до преселването на народите, нашето съветско заточение, макар и да има работа с някакви си стотици хиляди, не може да се сравнява с лагерите, не е толкова славно и обилно, за да може ходът на Историята да прокара в него свои бразди. Различават се заселени заточеници (с присъди) и административно заселени (без присъди), но и едните, и другите са все засчетоводени единици, със собствени имена, с години на раждане, с обвинителни членове по Наказателния закон, със снимки анфас и в профил, и само мъдротърпеливите, най-некапризни Органи умеят да изплетат въже от песъчинки, от тези разбити семейства — монолитите на заточеническите райони.

Но къде в по-огромни мащаби се увеличава и ускорява дейността по заточаването, когато започва изселването на спецпреселниците! Първите два термина са още от царско време, но този си е чисто съветски. Нима не започват с тази приставчица спец нашите любими най съкровени думи (спецотдел, спецзадача, спецсвръзка, спецдажба, спецсанаториум)? В годината на Великия Прелом понятието спецпреселници обхваща и „разкулачваните“, и това е къде по-сполучливо, получава се къде по-гъвкаво, а и не дава повод за обжалване, защото „разкулачват“ не само кулаци, а пък за „спецпреселник“ да не говорим — изобщо не можеш разбра какво е.

И ето, Великият Баща се разпорежда тази дума да бъде прилагана и към изпращаните на заточение нации.

Ала и Той не стига веднага до откритието. Първият опит е доста предпазлив: през 1937 г. няколко десетки хиляди съмнителни корейци — как може да има доверие към тези чернокоси, с дръпнати очи същества пред Халхин-Гол, пред лицето на японския империализъм? — тихомълком и бързо, от треперещите старци до вряскащите пеленачета, са прехвърлени с част от мизерната им покъщнина от Далечния изток в Казахстан. Толкова бързо, че първата зима я прекарват в кирпичени къщи без прозорци (откъде такъв брой стъкла!). И толкова тихомълком, че никой освен намиращите се в съседство казахи не узнава за това преселване, и нито един съществуващ език в страната не обелва и дума за това, и нито един чуждестранен кореспондент не гъква по този повод. (Ето защо целият печат трябва да бъде в ръцете на пролетариата.)

Това се услажда. Запомня се. И през 1940 г. същият похват е приложен в околностите на Ленинград. Но подбират заточаваните не през нощта и не с насочени щикове, а това се нарича „тържествено изпровождане в Карело-Финската (току-що завоювана) република“. През деня, когато слънцето е в зенита си, под плющенето на червени знамена и медните звуци на оркестрите, отправят крайленинградските финландци и естонци да усвояват новите родни земи. След като ги извозват на по-глухо място (за съдбата на партидата от 600 души разказва В.А.М.), прибират паспортите на всички, обграждат ги с конвой и ги подкарват по-нататък с червен ешелон от конски вагони, после с шлеп. От пристанището — дълбоко в Карелия, където ги разтоварват, ги пръсват „за укрепване на колхозите“. И тържествено изпратените и напълно свободни граждани се подчиняват. Само 26 бунтари, сред които и разказвачът, отказват да тръгнат, нещо повече — не си предават паспортите! „Ще има жертви!“ — предупреждава ги пристигналият представител на съветската власт — от Совнаркома на Карело-Финската ССР. „С картечници ли ще ни разстрелвате?“ — викват му те. Ама че неразумни хора, защо пък с картечници? Нали са в обкръжение, събрани в група, в случая и една картечница ще свърши работа (и никой не би писал поеми за тези двадесет и шестима[2] финландци). Но странната мекушавост, пипкавост или неразпоредителност попречва на тази благоразумна мярка. Опитват се да ги разделят, да ги извикват един по един пред оперативния служител, но всички двадесет и шестима тръгват заедно при повикването. И упоритата им безсмислена смелост взема връх! Оставят им паспортите и ги освобождават от конвоя. По този начин те отстояват правото си да не паднат до положението на колхозници или заточеници. Но случаят е изключителен, а масата си предава паспортите.

Всичко това са все още проби. Едва през юли 1941 г. настъпва времето да се изпита методът като разгърната кампания: налага се автономната и, естествено, изменническата република на Немците от Поволжието (с нейните столици Енгелс и Марксщат) да бъдат изчегъртани и изхвърлени за няколко денонощия някъде по-надалеч на изток. Тук за пръв път е приложен в чист вид динамичният метод на заточаване на цели народи. И до каква степен по-лесно, до каква степен по-плодотворно се оказва ползуването на един ключ — на точката „националност“ — вместо всичките тези следствени дела и знаменити постановления за всекиго поотделно. Бъде ли заловен някой от немците в други части на Русия (а са прибирани буквално всички немци), не се иска от местното НКВД висше образование, за да се проумее враг ли е, или не! Щом като името е немско, прибирай го.

Системата е изпробвана, усъвършенствувана и оттук нататък ще заграбва неумолимо всяка посочена отредена обречена предателска нация и всеки път все по-похватно: чеченци, ингуши, карачаевци, балкари, калмици, кюрди, кримски татари, накрая кавказките гърци. Системата е особено динамична с това, че обявява на народа решението на Бащата на Народите не под формата на бъбрив съдебен процес, а под формата на бойна операция на съвременната моторизирана пехота: въоръжени дивизии влизат нощем в разположението на обречения народ и заемат ключови позиции. Престъпната нация се пробужда и вижда на сутринта обръч от картечници и автомати около всяко свое селище. И се дават 12 часа (но това е прекалено много, колелата на мотопехотата престояват и затова в Крим се предоставят само два и дори час и половина), за да може всеки да вземе това, което е способен да отнесе с ръце. И мигом всеки е заставен да седне в каросерията на камиона като арестант с подвити крака (стари жени, майки с пеленачета — седни, слушай командата!) и камионите потеглят под охрана към железопътната гара. А там ги чакат конските вагони на ешелоните, за да ги откарат до местоназначението. А оттам може би сами (по река Унжа кримските татари, тъкмо за тях са тези северни блата), като бурлаци, ще затеглят с въжета саловете срещу течението в продължение на 15-200 километра през непроходими гори (над Кологрив), а на саловете ще лежат неподвижни белобради старци.

Навярно от въздуха, от върховете на планините, това е изглеждало величествено: забръмчава с моторите си едновременно целият Кримски полуостров (току-що освободен през април 1944 г.) и стотици автоколони като змии запълзяват по правите му и виещи се пътища. Дърветата тъкмо доцъфтяват. Татарките са извадили от парниците в градините разсада на сладкия лук. Започнало е и засаждането на тютюна. (С това се и свършва. За дълги години след това изчезва тютюнът от Крим.) Автоколоните не се приближават до самите населени пунктове, те са на възловите пътища, аудите пък са обкръжавани от спецотрядите. Било е наредено да се дава час и половина за стягане за път, но инструкторите съкращават този ултиматум и до 40 минути, за да се справят по-живо, да не закъснеят за сборния пункт, а и да останат повече изоставени неща за спецотряда на зондеркомандите. Упорствуващите аули като Озенбаш на Бюик-езеро изцяло са изравнени със земята. Автоколоните извозват татарите до гарата, а там вече, в ешелоните, те чакат още с денонощия, стенат и пеят жални песни на прощаване.[3]

Координирана еднообразност — това е предимството да бъдат изселвани незабавно цели нации. Никакви единични случаи!

Никакви изключения, отделни протести! Всички тръгват покорно, защото: не само ти, но и той, и аз. Тръгват не само всички възрасти и двата пола: тръгват и тези, които са още в утробата — те също са заточени със същия Указ. Тръгват и тези, които още не са заченати: защото им е съдено да бъдат заченати под дланта на същия Указ и от самия ден на раждането си въпреки остарелия втръснал член на 35-и от Наказателния кодекс (заточението не може да се прилага към лица, по-млади от 16 години), едва излезли на бял свят, те ще бъдат вече спецпреселници, ще бъдат заточени за вечни времена. А пълнолетието им, навършването на 16-годишна възраст, ще бъде ознаменувано само с това, че ще започнат да се отмятат в комендатурата.

И това, което е останало зад гърба им — зейналите, още неизстинали домове и разхвърляното имущество, целият бит, създаван в продължение на десет, на двадесет поколения, — също съгласувано се прехвърля в ръцете на оперативните репресивни органи, а туй-онуй прибира и държавата, а туй-онуй и съседите от по-щастливите нации и никой не ще подаде жалба за кравата, за мебелите, за домашните потреби.

Съгласуваността се постига още по-добре и с това, че тайният Указ не щади дори членовете на комунистическата партия, от редиците на тези негодни нации. Следователно не се налага и проверка на партийните им книжки, това е още едно облекчение. А комунистите в новото заточение ще бъдат задължени да се нагърбят с двойно по-голяма отговорност и всички наоколо ще бъдат наред[4].

Пречка в общата съгласуваност са единствено смесените бракове (не случайно нашата социалистическа държава е винаги против тях). При изселването на немците и след това на гърците такива съпрузи не са прогонвани. Но това внася много голямо объркване и оставя в прочистените на пръв поглед места огнища на зараза. (Както онези стари гъркини, които се връщат да умират при децата си.)

Къде са заточавани нациите? Най-вече и предимно в Казахстан, където с другите заточеници те са почти половината република, така че тя успешно би могла да се нарече сега Казекстан. Но не са пренебрегнати и Средна Азия, и Сибир (страшно много калмици измират на Енисей), Северен Урал и Северът на Европейската част.

Дали трябва да смятаме за изселване на народите заточаването на прибалтийците? То не отговаря съвсем на формалните условия: изселват не всички поголовно, народите им на пръв поглед си остават по местата (твърде близко са до Европа, а иначе колко добре щеше да е!). Като че ли остават, но са прочистени по първа категория.

Започват да ги чистят рано: още през 1940 г., веднага с влизането на нашите войски там и преди още зарадваните народи да гласуват единодушно за включване в Съветския съюз. Отстраняването започва от офицерите. Трябва да си представим какво е било за тези млади държави тяхното първо (и последно) поколение собствени офицери: това е самата солидност, отговорност и енергия на нацията. Още като гимназисти в снеговете край Нарва те се учат как да бранят с неукрепнали гърди неукрепналата си родина. И ето че този сгъстен опит и тази енергия са покосени с един замах. Това е най-важната подготовка за плебисцита. А е и проверена рецепта: нима не се процедира по същия начин някога и в самия Съюз? Тихо и набързо да бъдат унищожени всички, които могат да разпалват масите с мислите, речите и книгите си, и уж целият народ си е на мястото, а всъщност народа вече го няма. Погледнат отстрани, мъртвият зъб на първо време прилича напълно на жив.

Но през 1940 г. за Прибалтика това не е заточение, това са лагери, а за тоз-онзи и разстрели в обградените с високи зидове тъмнични дворове. И през 1941 г. при отстъплението арестуват по възможност повече състоятелни, значителни, изтъкнати хора, извозват ги като скъпи трофеи от страните им, а сетне ги захвърлят като оборски тор върху скованата земя на Архипелага (излавят ги непременно нощем, 100 килограма багаж за цялото семейство и още при натоварването главите на семействата са отделяни за затвора или за ликвидиране). През цялата война след това (по ленинградското радио) Прибалтика е заплашвана с безпощадна разправа и мъст. През 1944 г., когато там се връща съветската власт, заплахите са изпълнени, издават се поголовно тежки присъди. Но и това не е още масовото народно заточение.

Главното заточение на прибалтийците се разразява през 1948 г. (непокорните литовци), през 1949 г. (и трите нации) и през 1951 г. (още веднъж литовците). През тези съвпадащи години дерат и Западна Украйна, където последното изселване става също през 1951 г.

Кого ли се е канил да заточава през 1953 г. Генералисимусът? Евреите ли? А освен тях? Никога няма да узнаем какво е замислял. Подозирам например, че Сталин е горял от неутолимата жажда да изсели цяла Финландия някъде в пустините, граничещи с Китай, но това не му се удава нито през 1940-а, нито през 1947 г. (опитът на Лейно за преврат). Би намерил местенце оттатък Урал и за сърби, и дори за пелопонеските гърци.

Ако този Четвърти стълб на Прогресивното Учение се бе задържал още десетина години, не бихме познали етническата карта на Евразия, би настъпило велико Противопреселение на народите.

 

Колкото нации са заточени, толкова епоси ще се напишат някога — за разлъката с родната земя и за сибирското унищожаване. Те, само те ще трябва да възпроизведат всичко преживяно и не на нас се пада да го преразказваме, не на нас — да им минаваме пътя.

Но за да се увери читателят, че това е същата страна на заточението, споходена вече от него, че това е същото бунище в същия Архипелаг, нека проследим накратко изселването на прибалтийците.

Изселването на прибалтийците става не само без насилие над върховната народна воля, но дори изключително в изпълнение на същата. Във всяка от трите републики собствените им Министерски съвети излизат със свободно постановление (в. Естония то е от 25 ноември 1948 г.) за изселването на определени категории съотечественици в далечния чужд Сибир и при това за вечни времена, за да не могат никога да се върнат на родна земя. (Тук пределно ясно проличава и независимостта на прибалтийските правителства и крайното им раздразнение, до което ги довеждат техните негодни и непотребни съотечественици.) А ето какви са тези категории: а) семействата на вече осъдените (не стига, че бащите в лагерите са с единия крак в гроба, ами трябва и цялото семейство да бъде изтребено); б) имотните селяни (това значително ускорява вече назрялата в Прибалтика колективизация) и всички членове на техните семейства (рижките студенти са излавяни през същата нощ, когато излавят и техните родители от селските им стопанства); в) изтъкнатите и важни сами по себе си личности, но някак непреминали през ситото на 1940-а, 41-ва и 44-та година; г) просто враждебно настроените, неуспели да се прехвърлят в Скандинавия, или лично неприятните на местните активисти семейства.

За да не се накърни достойнството на нашата обща голяма Родина и да не се достави радост на западните ни врагове, това постановление не е публикувано във вестниците, не му е дадена гласност в републиките, а и на самите заточавани не се обявява при изселването им, а едва след като пристигнат на място, в сибирските комендатури.

Организацията по изселването се е усъвършенствувала до такава степен от времената на корейските и дори на кримско-татарските изселвания, ценният опит е обобщен и усвоен до такава степен, че цялата операция трае не едно денонощие, не часове, а едва няколко минути. Бива установено и проверено, че са напълно достатъчни двадесет-тридесет минути от първото среднощно почукване на вратата до отекването на последните стъпки на изведения през собствения му праг — в нощната тъма и на камиона. За тези минути разбуденото семейство успява да се облече, да проумее, че го прогонват завинаги, да подпише, че се отказва от всякакви имуществени претенции, да събере своите старци и децата, всички да грабнат по едно вързопче и да излязат по команда. (Не се допуска никакъв безпорядък с оставеното имущество. След като конвоят излезе, идват представители на финансовия отдел и съставят конфискационен списък, по който имуществото след това се продава в полза на държавата чрез оказионните магазини. Нямаме основания да ги упрекваме, че са отмъквали по нещо за себе си. А и не се налага, защото достатъчно е да се изпише още една квитанция от оказионния магазин, и всеки представител на народната власт може да придобие на безценица и напълно законно каквато си иска вещ.)

И какво може да съобрази човек за тези 20-30 минути? Как да прецени и да избере онова, от което ще има най-голяма нужда? Един лейтенант, изселващ някакво семейство (бабата на 75 години, майката на 50, дъщерята на 18 и синът на 20), им дава съвет: „Вземете непременно шевната си машина!“ Къде ще се сетиш? По-късно тази шевна машина изхранва цялото семейство.[5]

Впрочем тази експедитивност при изселването се оказва понякога от полза и за обречените. Вихър! Профучава и изчезва. И най-добрата метла остава отделни тънки ивици неизметено. Който от семейството е съумял да се задържи за три денонощия някъде навън, за да не бъде заварен през съдбоносната нощ вкъщи, е можел след това да иде във финансовия отдел, да моли да разпечатат жилището, и какво? Разпечатвали са му го. По дяволите, живей си до следващия Указ.

В конските вагони, в които се превозват 8 коня или 32 войници, или 40 затворници, натъпкват по 50 изселвани жители на Талин, че и повече. В бързината не успяват да оборудват вагоните и не веднага разрешават да бъдат издълбани дупки. Кофата за по нужда много бързо се препълва, прелива и изпоцапва всичко. От първата минута заставят двукраките млекопитаещи да забравят, че жените и мъжете са различно нещо. Ден и половина ги оставят без вода и храна, едно дете умира. (А нали за всичко това четохме преди малко — преди две глави, преди 20 години, а нещата не са се променили…) Дълго ги задържат на гара Юлемисте, а отвън други търчат и чукат по вагоните им, питат ги за имената, безуспешно се опитват да предадат на някого храна и багаж. Но ги пропъждат. А затворените във вагоните гладуват. А леко облечените ги очаква Сибир.

По пътя започват да им раздават хляб, на някои гари — супа. Всички ешелони следват далечни маршрути: Новосибирск, Иркутска област, Красноярския край. Само в Барабинск пристигат 52 вагона с естонци. Пътували четиринадесет денонощия до Ачинск.

Какво би могло да поддържа хората в такъв отчаян път? Надеждата, която носи не вярата, а омразата: „Скоро на тия ще се види краят! Тази година ще има война и есента ще се върнем.“

Нито един благополучно устроен в живота човек, било в западния, било в източния свят, не ще разбере, не ще сподели, може би не ще и прости това тогавашно настроение на хората зад решетките. Вече писах, че и ние така вярвахме, и ние така се надявахме през ония години — 49-а, 50-а. Неправедността на този строй, на тези двадесет и пет годишни присъди, на тези повторни връщания на Архипелага ни бе довела до някаква връхна експлозивна точка, вече явно нетърпима, вече и от пазачите ни незащитима. (А казано по-общо: ако режимът е безнравствен, поданикът е освободен от всякакви задължения пред него.) До каква степен трябва да е осакатен животът, та стотици и стотици хиляди в килиите, в ямите и във конските вагони да се надяват горещо на изтребителна атомна война като на единствен изход?!…

И никой не плаче. Омразата суши сълзите.

И ето още за какво са мислели из пътя естонците: как ще ги посрещне сибирският народ? През 40-а година сибиряците скубят изпратените прибалтийци, взимат им вещите, за цяла шуба дават половин кофа картофи. (Ами че при тогавашната ни дрипавост прибалтийците изглеждаха наистина като буржоа…)

Този път, през 49-а, се втълпява на сибиряци, че карат при тях отявлени кулаци. Но това кулачество се изсипва от вагоните в измъчен до смърт и дрипав вид. При санитарния преглед руските милосърдни сестри се чудят как може да са толкова омършавели и окъсани тези жени, как не им се намира поне един чист парцал за пеленачетата. Разпределят пристигналите по обезлюдените колхози и там, скришом от началството, сибирските колхозници им носят от малкото, с което разполагат: кой по половин литър млекце, кой питчици от цвекло или от много лошо брашно.

И ето кога заплакват естонките.

Но е налице, естествено, и комсомолски актив. Той взема присърце това, че е пристигнала фашистка сган („Трябва всички да ви издавят!“ — възклицават те), че и не искат на всичко отгоре да работят, неблагодарниците, за страната, която ги е освободила от буржоазното робство. Тези комсомолци стават надзиратели на заточените, на тяхната работа. И са предупредени: при първия изстрел да организират блокада.

На гара Ачинск настъпва весела бъркотия: началството на Бирилюския район купува от конвоя 10 вагона изгнаници, петстотин души, за своите колхози на река Чулим и пъргаво ги прехвърля на 150 километра северно от Ачинск. А са били предназначени (но не са знаели, естествено, за това) за Саралинската минна дирекция в Хакасия. Там очакват своя контингент, а той е изтърсен в колхозите, получили предишната година по 200 грама зърно на трудоден. Пред настъпващата пролет не разполагали вече нито с хляб, нито с картофи и над селата се носело неспирното мучене на добитъка. Кравите се нахвърляли като луди на полугнилата слама. И така, съвсем не от злоба и не за потискане на заточените, колхозът раздава на новопристигналите по един килограм брашно на човек за една седмица — това е напълно достоен аванс, почти равняващ се на цялото бъдещо трудово възнаграждение! След своята Естония естонците направо ахват… (Наистина в селището Полевой на две крачки от тях стоят огромни хранилища, пълни със зърно: то е натрупвано там година след година по причина на това, че не могат да се оправят с извозването му. Но тези храни са вече държавни, те не се числят повече на колхоза. Народът наоколо мре, но не му дават зърно от тези хранилища: то е държавно. Председателят на колхоза Пашков се решава веднъж самоволно да раздаде по пет килограма на всеки все още жив колхозник и за тази си постъпка получава лагерна присъда. Това зърно е държавно, а всички задължения по производството му — колхозни, но не това е тема за обсъждане в тази книга.)

Естонците се трепят от работа на тази Чулима близо три месеца и с изненада усвояват новия закон: или кради, или умирай! И вече решават, че това ще е до края на живота им, когато изведнъж ги вдигат до един и ги откарват в Саралинския район на Хакасия (господарите успяват да намерят своя континент). Там самите хакасци се броят на пръсти, а всяко селище е съставено от заточеници и във всяко едно от тях има комендатура. Навсякъде златни мини и сондиране, и силикоза. (А и обширните пространства са не толкова Хакасия или Красноярският край, колкото тръстът Хак-Золото или Енисейстрой, и принадлежат не на районните съвети и не на районните комитети на партията, а на генералите на войските на МВД, секретарите на районните комитети се огъват пред районните коменданти.)

Но още не е трагедия за тези, които са изпращани просто в мините. Трагедията е за тези, които насила са зачислявани в „златотърсаческите артели“. Златотърсачи! Толкова съблазнително звучи, думата проблясва като лек златен прашец. В нашата страна обаче умеят да изопачават всяко земно понятие. В тези „артели“ набутват спецпреселниците, защото те не смеят да възразят. Пращат ги да разработват шахти, изоставени от държавата поради нерентабилност. В тези шахти няма вече никаква охрана на труда и постоянно се лее вода като от силен дъжд. Там е невъзможно човек да оправдае труда си и да припечели сносно; просто тези умиращи хора са изпращани да излизват остатъците от златото, които на държавата й е жал да зарязва. Артелите се подчиняват на „златотърсаческия сектор“ на минната дирекция, която знае само да спуска плана и няма никакви други задължения. „Свободата“ на артелите не е от държавата, а от държавното законодателство: в тях не се полага платена отпуска, нито пък неделният ден е непременно неработен (както вече за истинските зекове), може да бъде обявен „стахановски месечник“ без никакви почивни неделни дни. А държавно остава: за неявяване на работа — съд. Веднъж на два месеца там пристига народен съд, който осъжда мнозина на 25% принудителни работи, причини за това винаги се намират. Тези „златотърсачи“ изкарват на месец 3-4 „златни“ рубли (150-200 сталински, една четвърт от екзистенц минимума).

В някои мини край Копьово преселниците получават заплатата си не в пари, а в бонове: наистина за какво са им общосъюзните пари, след като и без това не могат да напускат района си, а в лавката на мината ще им продадат (залежала стока) и срещу бонове?

В тази книга вече доста подробно можахме да сравним затворниците с крепостните селяни. Да си спомним обаче от руската история, че най-тежко е било крепостното състояние не на селяните, а на заводските работници. Тези бонове за покупка само в минната лавка ни връщат към алтайските находища и заводи. Населението, зачислено към тях, през XVIII и XIX век извършва нарочно престъпления, само и само да попадне на каторга, където го очаква по-лек живот. В алтайските златни мини в края на миналия век „работниците не са имали право да се отказват от работа дори в неделя“, плащали са глоби (сравнете с принудителните работи), и още тогава там е имало лавки с недоброкачествени продукти, опиянчване и ощетяване при тегленето. „Тези лавки, а не лошо организираният златодобив, са главен източник на доходите на златопроизводителите (Семьонов-Тян-Шански, „Россия“. т. XVI)“ или, ще рече, на тръста.

През 1952 г. дребничката крехка X. С. не отива в големия студ на работа поради липса на валенки. За наказание началникът на дървообработващия артел я изпраща за 3 месеца на горската сеч — без валенки, разбира се. Пак тя, месеци преди да роди, моли за по-лека работа, а не да влачи дървени трупи, отвръщат й: махни се, щом не ти харесва. А съмнителната лекарка обърква с месец бременността и я пуска в отпуск по майчинство два-три дена преди самото раждане. Там, в тайгата на МВР, много няма да спориш.

Но и това все още не е истинският провал в живота. Него го узнават само спецпреселниците, които са изпращани в колхозите. Някои сега спорят (и не без резон) дали пък в колхоза е по-леко, отколкото в лагера? Ще отговорим: а ако вземем и съединим в едно колхоза и лагера? Ето ви истинското положение на спецпреселниците в колхоза. От колхоза е това, че не получаваш дажба — само по време на сеитба се раздава по седемстотин грама зърно, и то от полуизгнилото, примесено с пясък, пръстено на цвят (може би което са успели да подметат в хамбарите). От лагера пък е това, че ви затварят в КПЗ: бригадирът се оплаква от своя преселен бригадник в управлението, оттам звънят в комендатурата, а тя вече вкарва в затвора. Ала и от колхоза, и от лагера с припечеленото от труда си не можеш да свържеш двата края: за първата година усилена работа в колхоза Мария Сумберг получава на трудов ден по двадесет грама жито (Божията птичка събира край пътя повече) и по 15 сталински копейки (хрушчовски — копейка и половина). Със спечеленото за цялата година тя си купува… алуминиев леген.

От какво живеят тогава?! Ами от това, което им изпращат от Прибалтика. Нали не целият им народ е преселен?

А кой изпраща колети на калмиците? На кримските татари?

Минете по гробовете им и ги попитайте.

Дали все със същото решение на родния прибалтийски Министерски съвет, или вече със сибирската принципност към прибалтийските спецпреселници до 1953 г., докато не умира Бащата на народите, се прилага спецуказанието: никаква работа освен най-тежката! Само кирка, лопата и трион! „Тук ще трябва да се научите да бъдете хора!“ И в случай че производството поставя някого на по-висока длъжност, комендатурата се намесва и сама го смъква на общите работи. На спецпреселниците не се разрешава дори да разкопават зеленчуковата градина при почивния дом на минната дирекция, за да не оскърбявали почиващите там стахановци. Комендантът изгонва М. Сумберг дори от длъжността телчарка: „Не са ви изпратили на курорт, вървете да пластите сено!“ Едва-едва успява да я задържи председателят. (Тя му спасява телетата от бруцелоза. Обиква сибирския добитък, като го намира за по-добър от естонския, и непривикналите на милувка крави й лижат ръцете.)

Налага се например спешно да се товари един шлеп с жито и спецпреселниците работят безплатно и без награда 36 часа (река Чулим). За това денонощие и половина — две почивки по 20 минути, за да се нахранят, и веднъж почивка от 3 часа. „Ако не се подчините, ще ви затирим още по на север!“ Някакъв старец пада под тежестта на чувала си и надзорниците комсомолци го ритат, за да стане.

Спецпреселниците са длъжни да се разписват всяка седмица в комендатурата. Дотам са няколко километра. Ами тази стара жена, прехвърлила 80-те? Наемете кон и я докарайте! При всяко разписване напомнят на всекиго: за бягство — 20 години каторжен труд.

В съседство е стаята на оперативния работник. И там ще ги извикат. Ще ги подкупват с предлагане на по-добра работа. И ще заплашват, че ще изпратят например единствената ви дъщеря оттатък Полярния кръг, сама, без семейството.

И защо не? Кога съвестта им ги е възпирала за нещо?

А ето и поръчението: да се следи еди кой си. Да се събират материали за арестуването на еди кого си.

Когато комендантският сержант влиза в чуждата къща, всички живеещи там спецпреселници, дори възрастните жени, са задължени да станат на крака и да не сядат без неговото разрешение.

 

Но да не би читателят да ни е разбрал, че спецпреселниците са лишени от граждански права?

О, не, не! Те запазват напълно всичките си граждански права. Никой не им отнема паспортите. Не са лишени от участие във всеобщото, равно, тайно и пряко гласуване. Този върховен, свят миг — от неколцината кандидати да зачеркнеш всички освен своя избраник — им е оставен великодушно. И да внасят пари по поредния държавен заем също не им е забранено (да си спомним притесненията на комуниста Дяков в лагера, лишен от тази възможност). Когато свободните колхозници с мърморене и пазарлъци дават едва по 50 рубли, от естонците изстискват по 400. „Вие сте богати, не се ли подпишете за заема, няма да ви предаваме колетите, които ви изпращат. Ще ви пратим още по на север.“

И ще ги изпратят, кой ще ги спре?…

 

О, колко уморително е това. Отново и отново едно и също. А уж бяхме започнали тази част с нещо ново: не лагер, а преселване. А уж бяхме започнали тази глава с нещо по-друго: не административно изселени, а спецпреселници.

Пак стигнахме до същото.

И трябва ли, и колко можем още, и още, и още да разказваме за други, за такива или онакива изселнически райони? Не за тези места? Не за тези години? Не за тези нации?

А за кои ли пък?…

* * *

Размесени след преселването си, имащи възможност добре да се наблюдават помежду си, нациите проявяват чертите, начина на живот, вкусовете и склонностите си.

Измежду всички явно най-трудолюбиви са немците. По-безвъзвратно от всички останали турят пенел на предишния си живот (а и що за родина им е тази на Волга или на Манич?). Както навремето в щедроносните екатеринински парцели, така и сега те врастват в безплодните сурови сталински земи, посвещават се на новата заточеническа земя като на своя окончателна. Започват да се настаняват не до първата амнистия, не до първата царска милост, а завинаги. Преселени през 41-ва като пълни голтаци, но грижовни и неуморни стопани, те не падат духом, а се заемат и тук също така методично и разумно да се трудят. Има ли на земята такава пустиня, която немците да не могат да превърнат в цветущ край? Не току-така в предишната Русия се е говорило: немецът е като върбата: където го боднеш, там се хваща. Все едно къде: в шахтите, в МТС, в совхозите, началниците не могат да се нахвалят от немците — никога не са имали по-добри работници. През 50-те години немците имат сред останалите заточени, а често и сред местните жители, най солидните, просторни и чисти къщи, най едрите свине, най-млечните крави. А дъщерите им растат чудесни моми за женене не само заради заможността на родителите си, но — сред разпуснатите нрави на крайлагерния свят — и заради чистотата и строгото си поведение.

Горещо се залавят за работа и гърците. Вярно, че те не се разделят с мечтата си за Кубан, но и тук не жалят гьрбините си. Живеят по сгъстено от немците, но бързо ги настигат със зеленчуковите си градини и кравите. На казахстанските пазари гърците предлагат най-добрата извара и най-доброто масло, и най-добрите зеленчуци.

В Казахстан преуспяват още по-добре корейците, но те са преселени по-рано, а към 50-те години са вече значително разкрепостени: не се разписват повече в комендатурата, свободно пътуват от област в област и само нямат право да напускат пределите на републиката. Те не преуспяват толкова в едно по-заможно препитание и къщите им не са толкова солидни (дворовете и къщите им са неуютни и дори първобитни, докато младежта им не се поевропейчва). Но изключително способни за учението, те бързо запълват учебните заведения на Казахстан (по време на войната вече не им пречат в това отношение) и стават главният клин на образования слой в републиката.

Другите нации не престават да мечтаят за връщане и се раздвояват в своите планове и в живота си. В общи линии обаче се подчиняват на режима и не създават големи грижи на комендантската власт.

Калмиците не се опитват да отстоят и измират, изпълнени с мъка. (Впрочем самият аз нямам преки впечатления от тях.)

Но има една нация, която ни най-малко не се поддава на психологията на покорността не поединично, не само тези с бунтарски дух, а цялата им нация. Това са чеченците.

Вече можахме да видим как се отнасяха те към лагерните бегълци. Как единствено те от всички джезказгански заточеници се опитваха да подкрепят кенгирското въстание.

Бих казал, че от всички спецпреселници единствено чеченците се проявяват като зекове по дух. След като веднъж ги прогонват предателски от родните им места, те повече в нищо не вярват. Построяват си сакли — ниски, тъмни, жалки жилища, такива, които от едно ритване ще се срутят. И такова е цялото им преселническо домакинство — за един само ден, за един месец, за една година, без да се запасяват с храна, без да мислят занапред. Те ядат, пият, още са млади и се обличат. Изнизват се години, а те продължават да нямат нищо, както в самото начало. Нито един чеченец никъде не се е опитвал да угоди или да се хареса на началството, но винаги са били горди до един пред него и дори открито враждебни. Те презират всеобщото обучение на изучаваните държавни науки и не пускат своите момичета на училище, а и момчетата, не всички, за да ги предпазят от покварата. Жените си пък не пращат в колхоза. А и сами не се престарават много на колхозните поля. Повечето гледат да станат шофьори: да се грижиш за мотора, не е унизително, в постоянното движение на автомобила те намират удовлетворение на своята бабаитска страст, а в шофьорските възможности — на апашката си страст. Впрочем тази си последна страст те удовлетворяват и непосредствено. Те внасят в мирния честен, дремал дотогава Казахстан понятието: „откраднали“, „обрали“. Позволяват си да отмъкнат добитъка на хората, да оберат къщите им, а понякога да отнемат просто и със сила. На местните жители и на тези от заточените, които толкова лесно се подчиняват на началството, те гледат почти като на същата порода. Защото уважават само бунтарите.

И което е най-удивителното — всички се боят от тях. Никой не се решава да им попречи така да живеят. И властта, владееща вече тридесет години тази страна, не може да ги накара да уважават законите й.

Как е могло да стане така? Ето един случай, в който може би се е събрало цялото обяснение. В Кок-Терекското училище при мен в девети клас учеше младежът чеченец Абдул Худаев. Той не будеше топли чувства, а и не се мъчеше, сякаш се опасяваше да не се унизи дотам, че да стане приятен, и бе неизменно подчертано сух, много горд и жесток. Но не можеше да се отрече ясният му възприемчив ум. В математиката и физиката никога не оставаше на равнището, на което спираха неговите съученици, а винаги искаше да вникне по-дълбоко и задаваше въпроси, продиктувани от неуморимото търсене на най-същественото. Както и всички деца на преселници, той бе обхванат в училище от тъй наречената общественост, тоест отначало от пионерската организация, после от комсомолската, от учкомите, стенвестниците, от възпитанието и беседите — от онази духовна цена за обучението, която чеченците толкова твърдо отказват да плащат.

Абдул живееше със старата си майка. От близките му роднини никой не бе оцелял, с изключение на по големя му брат, отдавна преминал в престъпния свят, затварян не за пръв път в лагерите за обири и убийство, но всеки път преждевременно излизащ оттам или по някоя амнистия, или по приспадане на присъдата срещу положения в затвора труд. Един ден той се появява в Кок-Терек, два дни пие без прекъсване, скарва се с някакъв местен чеченец, грабва ножа и го погва да го коли. Пътя му прегражда непозната стара чеченка: тя разперва ръце, за да го спре. По силата на чеченския закон той би трябвало да захвърли ножа и да прекрати преследването. Но той е вече не толкова чеченец, колкото бандит — замахва и убива невинната стара жена. В този миг пияната му глава осъзнава какво го очаква според чеченския закон. И той хуква да бяга в МВД, там си признава убийството и веднага с готовност го пращат в затвора.

Той се скрива, но остава по-малкият му брат Абдул, майка му и още един стар чеченец от техния род, чичо на Абдула. Вестта за убийството плъзва мигновено по целия Кок-Терекски край и тримата, останали от рода Худаеви, се събират в своя дом, запасяват се с храна и вода, зазиждат прозореца, заковават вратата отвътре и се скриват като в крепост. Сега чеченците от рода на убитата жена трябва да отмъстят на някого от рода Худаеви. Докато не се пролее кръв от Худаеви за тяхната кръв, те не са достойни да бъдат наричани хора.

И започва обсада на къщата на Худаеви. Абдул престана да ходи на училище — целият Кок-Терек и цялото училище знаеше защо. Ученикът от горните класове на нашето училище, комсомолецът и отличникът рискуваха всеки миг да бъдат убити с нож — може би сега още, докато учениците сядат по чиновете си след звънеца, сега, докато учителят по литература им говори за социалистическия хуманизъм. Всички знаеха, всички помнеха, в междучасията това беше единствената тема и всички забождаха очи в земята. Нито партийната, нито комсомолската организация в училището, нито завучите, нито директорът, нито районният отдел за народното образование — никой не си мръдна пръста да спаси Худаев, никой дори не се приближи до обсадения му дом в гъмжащия като кошер чеченски край. А и те ли само! Пред полъха на кървавата мъст не по-малко страхливо замират толкова страшните дотогава за нас и районният комитет на партията, и районният изпълнителен комитет, и МВД с комендатурата и милицията зад глинените си стени. Дъхва старинният див варварски закон и изведнъж се оказва, че няма никаква съветска власт в Кок-Терек. Не се простира кой знае колко нейната длан и от областния център Джамбул, защото за три дни и оттам не долита самолет с войска, и не идва нито една решителна инструкция, освен заповедта затворът да се отбранява с наличните си сили.

Така за чеченците и за всички нас стана ясно какво е силата на тази земя и какво е миражът.

Единствено чеченските старци проявиха разум! Те отиват веднъж в МВД с молба да им бъде предаден по-големият брат Худаев, за да се разправят с него. МВД им отказва от предпазливост. Отиват в МВД втори път и молят за открит съд и пред тях да разстрелят Худаев. Тогава, обещават те, кръвното отмъщение ще отпадне от Худаеви. Едва ли може да се измисли по-благоразумен компромис. Но как така открит съд? Но как така недвусмислено обещана и публична екзекуция? Ами че той не е политически, той е разбойник, социално близък. Може да се погазват правата на осъдените по Петдесет и осми член, но не и на един многократен убиец. Отправят запитване до областта. Оттам пристига отказ. „Тогава след един час по-малкият Худаев ще бъде убит!“ — обясняват старците. Офицерите от МВД присвиват рамене: това не ги засяга. Едно престъпление, докато още не е извършено, остава извън обсега на тяхното внимание.

И все пак някакъв полъх от XX век докосва… не МВД, не, а закоравелите стари чеченски сърца! Те изпращат телеграма в Алма-Ата. Оттам бързо пристигат още някакви старци, най-уважаваните сред целия им народ. Свикват съвет на старейшините. По-големият Худаев е прокълнат и осъден на смърт, където и да го причака чеченският нож на земята. Извикват останалите Худаеви и им казват: „Вървете. Никой няма да ви пипне.“

И Абдул си взе книжките и тръгна на училище. А парторгът и комсоргът го срещнаха там с лицемерни усмивки. И на последвалите беседи и уроци отново взеха да му напяват за комунистическо съзнание, забравили вече досадния инцидент. Нито един мускул не трепваше върху помръкналото лице на Абдула. Още веднъж можа да разбере той коя е главната сила на земята: кървавото отмъщение.

Ние, европейците, четем и произнасяме в книгите и в училищата само думи на презрение спрямо този див закон, спрямо това безсмислено, жестоко клане. Но това клане не е като че ли чак толкова безсмислено: то не изкоренява планинските нации, а ги укрепва. Не са чак толкова жертвите, които падат по закона на кървавото отмъщение, затова пък какъв страх навява на всички околовръст! Като помни този закон, кой планинец ще се реши да оскърби някого просто така, както оскърбяваме ние, било в пияно състояние, било от разпуснатост, било от каприз? И кой чеченец, толкова повече, ще се реши да се заяде с друг чеченец — да му каже, че е крадец? Или че е груб? Или че гледа да пререди опашката? Ами че той може да получи не словесен отговор, не ругатня, а удар с нож в ребрата. И дори да се хванеш за ножа (но такъв не носиш, ти си цивилизован човек), едва ли ще отвърнеш на удара с удар: нали под нож ще падне цялото ти семейство? Чеченците стъпват по казахската земя с дръзки погледи и изблъскват с рамо и „домакините на страната“, и приютените от нея, и всички се отстраняват със страхопочитание. Кръвното отмъщение излъчва поле на страха и с това укрепва малката планинска нация.

„Убивай своите, за да имат страх чуждите!“ Предците на тези планинци в далечното минало не са могли да намерят по-добър обръч, с който да се оградят.

А какво им предлага социалистическата държава?




Гласувай:
3
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kolevn38
Категория: Политика
Прочетен: 748733
Постинги: 1165
Коментари: 2291
Гласове: 882
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031