Широко разпространено е мнението, че морални аргументи нямат място в политически дискусии. Застъпниците на това мнение обикновенно смятат, че в политиката става дума за борба за власт в името на групови интереси, като позоваването на морални ценности и принципи служи единствено за прикриването на тези интереси с цел тяхното по-ефективно налагане. Платформата на либералната демокрация изглежда в особена степен имунизирана спрямо морални ценности, тъй като за тази платформа е характерна претенцията за светогледна неутралност, за отвореност спрямо различни културни и религиозни традиции и учения – а тъкмо тези традиции и учения обикновено се разглеждат като единствените източници на морални ценностни системи. От постулата за светогледната неутралност на либералната демокрация  излежда че има само една крачка до заключението за нейната морална индиферентност.

Но от друга страна в съвременните социални науки все повече се налага оценката, че политическите движения като цяло, и особено тези в името на либералната демокрация, са на първо място морално мотивирани. Така например Александър Кьосев убедително показва, че гражданските протести в България от миналата и тази година са преди всичко израз на морално възмущение, т.е. на чувство за крещящо несправедливи действия от страна на властимащите; действия, от които много хора се чувстват засегнати в гражданското си достойнство. В същото време огромното мнозинство от протестиращите очевидно се идентифицират политически с модела на либералната демокрация, така като този модел се осъществява на първо място в западноевропейските общества.

В тази статия първо ще опитам да представя накратко идеята за справедливост, която е въплътена в модела на либералната демокрация – една идея, която очевидно актуалните протестни движения не само в България повече или по-малко интуитивно „напипват“.  Същевремнно набюдаваме обаче, че тези интуиции не биват артикулирани систематично в публичното пространство и не биват устойчиво превеждани в институционализиранни, рутинни политически практики. Във втората част на статията ще се опитам да предложа някои възможни обяснения за този дефицит.

Справедливост и либерална демокрация

Не един и двама политически мислители са подчертавали, че ако институциите на едно общество не се ръководят от норми за справедливост, които са споделяни от широки слоеве на това общесво, то неговите институции не са нищо повече от инструменти за потисничество. (Това между впрочем не означава, че тези норми следва да са изцяло фактически реализирани. Те имат по-скоро функцията на ориентировъчни идеали, на базата на които може да се оценява и критикува фактическото състояние на нещата. Общества, при които отсъстват такива публично валидизирани идеали, трудно могат да осъществят своята кохезия по не-насилствен път – тоест да функционират именно като общества, а не като механичен сбор от фрагментирани групи.) Естествено нищо не може да бъде по-противоположно на либералната демокрация от едно общество на потисничеството.

Когато се опитваме да реконструираме нормите на справедливост от либерално-демократична гледна точка, ние естествено няма нужда да „откриваме топлата вода“. Достатъчно е да се обърнем към епохалния труд на Джон Ролс, а също и към произведенията на автори като Роналд Дуоркин или Юрген Хабермас, за да открием следните четири основни елемента на либерално-демократичната идея за справедливост:

Принципът на максимално възможната свобода на всеки гражданин (1),  принципът на меритокрацията (2), чието приложение в политическата сфера изисква признание на валидността на по-добрия аргумент (3), както и приципът на равенство на шансовете (4).

Нека се опитаме да разгледаме накратко всеки от тези четири принципа:

(1)  От либерално-демократична гледна точка едно общество е справедливо само тогава, когато на всеки е гарантиран възможният максимум на свобода, който е съвместим със свободата на останалите. От тази гледна точка е напълно несъстоятелно характерното за социалистическите доктрини противопоставяне между свобода и справедливост – едно противопоставяне, изразяващо се в схващането, че постигането на равенство между членовете на обществото изисква ограничаване на техните свободи. Егалитарни, но несвободни ообщества не са по никакъв начин справедливи. Либералното равенство е преди всичко равенство на възможностите на всеки свободно да преследва своите жизнени цели, доколкото това не ограничава свободата на другите да правят същото.

Този принцип на либерално-демократичното разбиране за справедливост мотивира в днешно време най-често протести срещу неравенства пред закона, обуславящи различни степени на свобода на различни индивиди и граждани. Хомофобно законадателство или различно прилагане на закона по отношение на различни расови или културни групи са примери за такива неравенства.

Този принцип има и един образователен аспект, който може би не е толкова очевиден: според либералното разбиране за свобода, нейното упражняване предполага способността рационално да формулираш своите жизнени проекти и да избираш между различни ценностни алтернативи. Изграждането на тази способност изисква образование, което е ориентирано към култивиране на индивидуална и рационална автономност, а не към механично запаметяване на факти или усвояване на ритуализирани традиции. Този мотив бе подет от немалко от протестиращите в България – например от Ранобудните студенти – в техните критики към актуалното състояние на образованието в страната.

(2) Най-общо казано принципът на меритокрацията означава, че всеки трябва да има такъв достъп до обществени постове и позиции, който съответва на неговите способности и приноси. Може би именно по оношение на този принцип бяха най-силно засегнати моралните интуиции на широки слоеве от българското общество с катапултирането на поста шеф на ДАНС на един 33 годишен човек без каквото и да е било доказани способности и положителни обществени приноси – и точно това бе като че ли най-мощният импулс, който извади толкова много хора на улицата в началото на протестите.

(3) Либерално-демократичните общества предполагат витална публичност, която се характеризира с борба на аргументи и в чиито рамки постепенно се култивира колективен усет за това кои тези и позиции са обосновани и състоятелни, и кои не. Такава публичност е несъвместима с доминацията на една корпоративна и клиентелистка журналистика, размиваща всякакви мащаби и критерии за истинност и достоверност. Затова и неслучайно протестите се насочиха и срещу изявените институционални и индивидуални функционери на този тип журналистика.

(4) Не на последно място либерално-демократичната идея за справедливост съдържа императива за активна подкрепа за хората в неравностойно социално положение, за преразпределние на ресурси в полза на тези, които са ощетени от неравенствата на произхода или на здравето – неравенства, които не са плод на индивидуалния избор. Както ми се струва,  протестите за съжаление загърбиха този необходим социален елемент на либералното разбиране за справедливост, което го отличава както от либертанианските рефлекси срещу всякакви преразпределителни политики, така и от консервативните идеологии на „естественото“ неравенство. И това, според мен, се оказа голяма пречка пред масовизирането на тези протести.

Така или иначе обаче, както видяхме, мотивите на протестите в голяма степен следва да бъдат търсени в морални интуиции, които директно препращат към принципите на либерално-демократичното разбиране за справедливост. Дали обаче тези интуиции съумяха да бъдат артикулирани понятийно в публичното пространство и да бъдат преведени в партийни програми, които правят възможно систематичното и рутинно политическо действие отвъд емоционалния заряд на уличните демонстрации?

Трудности пред институционалния превод

За мое голямо съжаление отговора на този въпрос е по-скоро отрицателен. Вече цитираният Александър Кьосев с право отбелзязва, че протестите не можаха да излъчат собствен политически субект.  Много от активистите на протестите се отнасят с едни трудно обясними за мен скептицизъм и недоверие към институции като Реформаторския блок и президента, които в най-голяма степен представляват либерално-демократичната платформа в нейните морални измерения.

Едно възможно обяснение за това е, че моралните интуиции, за които говорихме в първата част на тази статия, не биват артикулирани до публично валидни понятия и оттам – до влиятелни политически програматики.  Този дефицит може би се дължи и на това, че голяма част от публичното говорене се извършва в мостри, характерни за глобалната мода на постмодернисткия релативизъм от 80-те и 90-те години на миналия век. В рамките на тези мостри моралните различавания са редуцирани до функции на групови идеологии; диктатура и демокрация са приравнени до разновидности на понятието „режим“; а пък нормите на индивидуална свобода и автономия се привиждат от „привилигерованата гледна точка“ на интелектуалеца като илюзии, зад които стои всемогъщият механизъм на „субективация“, т.е. на формиране на индивидите от дифузни властови механизми.  На този фон никак не е случаен на пръв поглед странният факт на значителното влияние на тези, които се самообозначават с помпозното наименование „нови леви“ – всъщност тук става въпрос за хора, които мислят основно в ортодокслано-ретроградни марксистки клишета (често украсени с претензиозно-куха постструктуралистка фразеология) за класовата борба, за моралните и ценностни норми като конструкти на идеологии, разбирани като инструменти за водене на тази борба; за надционални институции като ЕС като империалистически структури – и които фаворизират не по-малко ретроградни режими (без кавички) като този на Уго Чавес.

Но все пак на мен ми се струва, че огромното мнозинство от младите (и не само младите) хора в България практически живеят принципите на индивидуалната свобода и автономност, на меритокрацията, на състоятелното аргументиране и на социалния ангажимент. И точно в тях е надеждата.

Красимир Стоянов е професор и ръководител на катедра по философия на образованието в Католическия университет Айхщедт-Инголщадт и живее постоянно в Мюнхен. Бил е гост-изследовател в New School for Social Research, New York. Чел е лекции в редица университети в Германия, Финландия, ЮАР и Индия. Между 2003 и 2010 година участва в работата на експертни групи по Източна Европа и по миграционна политика към парламентарната фракция на Зелените в германския Бундестаг.  

Илюстрацията на главната страница е рисунка на Георги Божилов-Слона, галерия „Арт алея“