Част ІІ. Мътните години на безвремието 1990 – 1997год.

„Свободата е осъзната необходимост” – това на пръв поглед парадоксално твърдение на Хегел има своята дълбока диалектика. Свободата в човешките отношения може да се изрази в множеството варианти на поведение на индивида които дадено общество може да му осигури. Но тук вече идва и другият аспект – отговорността на индивида за действия си и доколко обществото може да противостои на поведение, което застрашава свободата на останалите.

Когато 45 години индивидът е бил притискан да се откаже от своето„аз”и да  приеме ролята на тухла в стената, той загубва усет за инициативност и предприемчивост, за собствен път на развитие и самосъхранение. Индивидът става част от масата и чака команди които да определят неговото поведение. Той вече не разчита на собствените си сили за придобиване на блага, а чака да му дадат порцията благосъстояние и се примирява, че с подобни дажби са всички около него и той не е в състояние да промени нищо.

Това е най-страшното престъпление на тоталитарната държава – че убива вярата на човека в собствените му възможности. Когато, подобно на робите от американския юг, хората живели в тоталитаризъм получат свобода на поведението си – те не знаят какво да я правят. От друга страна новото плуралистично общество, респ. държава няма изградени механизми за саморегулиране и защита от злонамереност и лесно става жертва на дегенеративни и безотговорни индивиди и котерии.
Дотук с философията.

ІІ.1.  Лукановата 1990 год.

След преврата на 10.11.1989 год. комунистическата върхушка не е наясно накъде ще потегли влакът – дали към „социализъма с човешко лице” или към „демократичния капитализъм”. Опитите да получат някакви инструкции от КПСС не дават конкретен резултат – Москва сама не е наясно докъде ще доведе перестройката на Горбачов след рухването на Берлинската стена и последвалите бързи смени на ръководствата на компартиите в ГДР, Чехословакия, Полша и други соц.държави. Невъзможността да се овладеят вълненията със сила дава да се разбере че очевидно трябва да се направят някакви отстъпки в посока на демократизирането на държавите от соцлагера.

В НРБ е ясно че без силова подкрепа отвън нещата излизат от контрол и предстои да се извърши промяна в политико-икономическия модел на управление. Липсата на ясни указания за бъдещи действия от съветска страна обаче дава възможност за разгаряне на междуособици вътре в ЦК на БКП. Кой е човекът на Москва който трябва да застане начело?! По принцип всички са хора на Москва – и П.Младенов и Гр.Филипов и Д.Джуров и кой ли още не. Тук изплува фигурата на Андрей Луканов – новият човек на когото се възлагат  надеждите да изведе държавата от батака и да я поведе по нов социалистическо-капиталистически път. За това има известно основание: Андрей Карлович от 1984год е председател на Валутната комисия към Политбюро на ЦК на БКП – оперативният орган, който отговаря за валутния резерв и валутен дълг на България, а от 1987е министър на външноикономическите връзки. Луканов е човекът, който винаги и най-добре е знаел колко са и къде са парите на България. Той се самообявява за довереното лице на руснаците и главен архитект на прехода. И въпреки че по принцип политическите решенията се вземат от Политбюро на ЦК много от тях той взема еднолично и едва впоследствие ги облича в колективна форма.

Луканов води преговори с новосъздадената опозиция и гарантира отпадането на чл.1 от Конституцията на НРБ, както и връщането на имената на турците. За опозицията той е безусловният лидер с когото може да се преговаря и който е наясно с политическите и икономически възможности на държавата.

БКП, впоследствие пребоядисана като БСП, прави всичко възможно да остане на власт. Би било несправедливо да припишем всички врътки и препятствия пред новите политически „опоненти” само на Андрей Луканов. Инстинктивно и целенасочено на всички управленски етажи се вземат мерки за запазването на властта на всяка цена. От партийната номенклатура по места се съставят списъци кои кадри са годни да развиват стопанска дейност. Прочистват се партийните архиви от компрометиращи документи. Прочистват се архивите на ДС като се изгарят ненужните файлове и досиета и се запазват онези с които могат да държат в подчинение определени агенти, особено що се отнася до внедрените в новите опозиционни структури.

ДС разполага с повече от 600 хил. досиета на български и чужди граждани и повече от 65 хил. сътрудници – щатни и нещатни. Почти всички изявени личности в обществото в т.ч. управленски кадри, интелектуалци, клир, учени, ИТР и др. са вербувани под една или друга форма в служба на комунистическата държава. (Не бива да ни учудва напр. че всички митрополити бяха агенти на ДС – просто нямаше как да се издигнат до този ранг ако не бяха такива.) Някои от тях обаче са агенти не само на ДС но и на съветските КГБ или ГРУ.

Няколко думи и за новосъздадената „опозиция”. През 1988 год. под влияние на „перестройката” в СССР в България се създават няколко неформални организации от екологичен, правозащитен и синдикален тип: Независимо дружество за защита правата на човека на Илия Минев, Обществен комитет за екологична защита на Русе, Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, синдикат „Подкрепа“. Малко по-късно, през пролетта и лятото на 1989 са създадени още организации: Екогласност, Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Съюз на репресираните след 1945 г., движение „Гражданска инициатива“^.

Шесто управление набелязва конкретни хора които са подходящи за бъдещата опозиция. Повечето от тях са от ”доверените лица” на ДС.Голяма част от тях са вече внедрени в гореспоменатите организации като им се осигурява легенда на борци за гласност и преустройство. На други, вербувани по затворите, се осигурява имидж на заклети борци против режима. Трети от набелязаните са пасивни фигури, но около тях се насажда обкръжение от доносници и клакьори. След 10 ноември за водачи на опозицията се пробутват маргинали които много плещят но не са способни на истинска организационна дейност. Най-гласовитите клакьори са направо личностни дегенерати които отвращават хората и компрометират опозиционните структури. Голяма част от помещенията предоставени за клубове на опозицията се оборудват с техника за подслушване. „Опозицията” е до такава степен контролирана, че сама не е наясно защо вместо конструктивност и привличане на по-широк кръг от съидейници се впуска в празнословие и закани за разправа с комунистите. Да не забравяме че през 1990 год. страхът у населението от възможно връщане на комунистическото управление не е малък и подозрителността към „новите политици” с неизяснен произход си казват думата при първите избори през юни същата година.

На кръглата маса през пролетта на 1990 год. Луканов внушава че е най-добре да се проведат избори за Велико народно събрание, което да промени конституцията в съответствие с новите обстоятелства. Това само по себе си е правилен акт, но целта е друга: ВНС не излъчва правителства и по този начин статуквото с правителството на Луканов от 08.02 с.г. се запазва до разпускането на събранието. Опозицията бързо захапва въдицата защото не е наясно с икономическото състояние на държавата и подмолните процеси по трансформация на комунистическата олигархия в капиталистическа. В това време вървят паралелни процеси по дефрагментиране на опозиционния блок на множество партийки със собствени водачи и създаване на партии и формирования на най-различна основа, вкл. етническа като ДПС. Впрочем ДПС е един от най-успешните проекти на ДС и комунистическата върхушка. Начело е поставен един интелигентен и добре обучен агент, вербуван още през 1974 год., който се ориентира добре в ситуацията и осъзнава, че политическата кариера ще го издигне над собствените му покровители, ако изиграе добре раздадените му карти.

Независимо от огромните плащания по външния дълг от $3.09 млрд. за 1990 год. Луканов вади пари от резерва и пълни предизборно магазините с хранителни продукти и други стоки от първа необходимост. Това създава впечатление у населението че държавата е богата и стабилна и масово гласува за „сполуката” на БСП. Още на 29.03 с.г. българската държава е обявила мораториум по плащането на външния дълг т.е. фалит. Този фалит определя забавеното развитие на българската икономика за години напред, но в народа а и в опозицията няма необходимата икономическа грамотност за да прецени катастрофата.

В същото време, БВТБ продължава да кредитира външните фирми контролирани от кадри на ДС. Тези дружества без изключение по един или друг начин потъват в небитието и с тях изчезват и парите. Колко са тези пари и накъде са пренасочени и до днес е тайна. Неофициално се визира сумата от от $2 млрд., но свидетели няма – всички от върхушката знаещи нещо по тази афера вече са мъртви. Твърди се също, че Луканов е „назначавал милионери” и е раздавал пари в куфарчета. Това е възможно само ако става въпрос за долари в купюри по $100 – $1 млн. тежат 9.26 кг. Ако обаче милионите са в левове това просто е невъзможно – по това време не съществуваха банкноти с номинал по-голям от 20 лв. и 1 млн. лева тежат повече от 27 кг, без да отчитаме обема.

Вероятно има някаква истина в тези конспиративни легенди. Тук трябва да се отбележи още едно събитие което косвено потвърждава конспирацията – подпалването на Партийния дом. С пожара изчезва целият архив на ЦК на БКП. Стотина следователи впоследствие разследват, разпитват и накрая не установяват нито подпалвачите, нито причините, установяват само че архивът е изгорял. Как може да изгори без следа един архив който тежи не по-малко от 20 тона в една масивна и устойчива на пожари сграда знаят само тези които са организирали мероприятието. И те съвсем не са някои лумпени. 

Трябва да отбележим още няколко видими събития, които се случват през Лукановата 1990 год., които дават много сериозно отражение върху по-нататъшния развой на прехода:

1.  Обявяването на мораториум по плащането на външния дълг. (29.03.1990год.)

Отчаяните молби за заем от $1 млрд. към СССР в края на 1989 и началото на 1990 год. остават без последствие. Задлъжнялостта на НРБ към 1990 год. ($11.24 млрд.) спрямо БВП на 1979 год. ($44.84 млрд. ) е едва 25.07%., което по всички финансови критерии не е много. По това време държавната икономика генерира достатъчно БВП за да се запуши дупката в платежния баланс и да се предотврати валутния срив, в страната се произвежда достатъчно продукция за износ. Но външнотърговските централи са блокирани, на тях буквално им се забранява всякаква дейност. България се намира в изолация и повечето банки отказват рефинансиране, още повече следейки паричните потоци през БВРБ всички са наясно, че отиващата си клика изсмуква пари от хазната. Но при по-умело използване на новата политическата конюнктура дълговият проблем можеше да бъде овладян без да се стига до крайности. Освен това съществуват МВФ и Световна банка, които не биха пропуснали да дадат пари, поставяйки финансите на държавата под свой контрол. Изваждането наяве на финансовия статус на държавата обаче, съвсем не е по вкуса на Луканов и сие. В този случай лъсват всички транзакции по износа на валута и другите далавери със фиска. Само наивници могат да твърдят, че някой не е бил наясно за последиците от мораториума. Фалитът е обявен умишлено с цел замитане на следите от грабежа, поставяне на страната в още по-голяма изолация и блокиране чрез финансов хаос на всяко следващо управление.  

2. Гласуване в 35 ОНС за промени в гл.ІІ от Конституцията на НРБ (3.04.1990год.) за отмяна на държавния монопол върху собствеността и средствата на производство, респ. отпадане на банковия и търговския монопол.

До 1981 г. в страната функционират Българска народна банка (БНБ), Българска външнотърговска банка (БВТБ) и Държавна спестовна каса (ДСК), като БНБ съчетава функциите на емисионна и търговска банка; БВТБ е специализирана във външнотърговските операции и управлението на валутните резерви на страната, а ДСК обслужва предимно спестовно-кредитната дейност на населението. В последната са съсредоточени 87% от спестяванията на гражданите. През 1981 г. е учредена „Минерлбанк”, преобразувана през 1992 г. В БСИ. През 1986 и 1987 г. са създадени седем нови търговски банки. Те са специализирани в обслужването на отраслови структури. В края на 1989 г. и през 1990 г., на база клоновете на БНБ, се създават нови 59 търговски банки (до края на 1990 год. броят им става 70) с незначителен капитал. Извършени са промени в уставите на банките, за да се разреши участието на частен акционерен капитал. Защо са били необходими толкова много банки в една малка по обем икономика могат да кажат само корифеите на социалистическия менижмънт.

От 01.01.1990 г. БНБ - до тогава на подчинение на Министерски съвет, е освободена от несвойствените си търговски функции. През юни 1991 г се приема Закон за БНБ и тя получава статут на Национална банка със значителна степен на независимост. Една независимост която обаче ще струва твърде скъпо на българите. Промяната на чл.13-16 от гл.ІІ на действащата Конституция преди да е приет Закон за банките и Търговски закон отваря вратите за безконтролно създаване на частни банки и съмнителни фирми и както впоследствие се оказва – отваря вратите на беззаконието и грабежа.

Малко по-късно, на 2 май 1990 г. влиза в сила и ПМС №32, което въвежда важни промени във валутната система. Установени са три разменни курса: основен (официален), прикрепен към претеглена кошница от валути; пазарен курс, базиращ се на периодични валутни търгове и курс по касови сделки за операции с банкноти и травъл-чекове за туризма. Това по същество е освобождаване курса на лева но се извършва по начин, който дава възможности за спекулации – дори така формулираният „пазарен” курс се различава съществено от реалния търговски курс на лева спрямо основните валути, още повече че след м.юли с.г търгове въобще не са провеждани.

3. Планът Ран- Ът. 

По инициатива на Луканов през пролетта и лятото на 1990 год. се сформира американско-български екип от икономисти начело с Ричард Ран и Иван Ангелов, които изготвят доклад за състоянието на българската икономика с препоръки как да се процедира при прехода към пазарно стопанство. Програма за прехода бе наложително да се направи, поне като видим опит за излизане от хаоса. Към момента обаче, беше много трудно да се направи реалистична оценка на състоянието на българската икономика и нейните възможности за запазване на производствата и пазарите.

Защо точно американци са потърсени не е известно, в Европа също има достатъчно добри икономисти. Освен това кооперирането и продажбите на български предприятия на европейски фирми би било много по-добра опция в тези трудни времена. Най-вероятно Държавният департамент на САЩ е поел ангажимент за финансиране на екипа и Луканов се е възползвал, страхувайки се че в Европа са много по-наясно със ситуацията в България, а и са в състояние да следят по-изкъсо за изпълнението на предписанията.

От българска страна участват видни икономисти от БАН, ВИИ „Карл Маркс”, МФ, БНБ и др., под ръководството проф. Иван Ангелов – старши икономически съветник на министър-председателя Луканов. В групата са и гравитиращите към опозицията В.Димитров, И.Пушкаров и И.Костов. Българската група подава канава от данни за българската икономика и обществени отношения, от американска страна са анализите и препоръките за предстоящия преход.

Докладът се състои от 23 глави и третира основните аспекти и раздели на българската икономика и нейното преобразуване в пазарна и саморегулираща се. Либерализацията на цените и приватизацията, са основни пунктове в трансформацията но не са крайни цели сами по себе си. Те са средство, чрез което да се подобри ефективността на производството, да се спре ненужното разхищение на ресурси и в крайна сметка да се повиши жизненият стандарт. В доклада са фиксирани и негативните страни на тези мерки  и са посочени възможни способи за смекчаване на шока сред населението.

Този доклад е може би най-оплювания и сатанизиран документ в най-новата ни история. Още с публикуването си той става обект на фалшифициране и манипулации от страна на БКП/БСП. Твърди се че той дава предписание за затриването на икономиката и респ.нацията, че има „секретна”част, в която се предписва геноцид на народа до 5 млн. защото „българската икономика не е в състояние да изхрани по-многобройно население” и т.н. Само болен мозък може да роди подобна глупост. Та нали в съставянето на този доклад участва цвета на българската икономическа мисъл – повече от 90% ат тях са членове на БКП, на правителството, има представители на опозицията. Кой би допуснал такова варварско издевателство над собствения си народ?!

Но, както знаем комунистите са майстори на дезинформацията. За целта използват един честен журналист – Георги Тамбуев, на когото  пробутват „Секретна част от плана Ран-Ът”. Какво е пишело там не е ясно, но когато един честен човек извика на висок глас: „Това е чудовищно!” няма причини хората да не му повярват. И така – планът Ран-Ът, макар и приет с адмирации от ВНС се оказа гробокопачът на българската държава, виновник за цялата мизерия в която се наложи да живеят обикновените хора, докато шайка тарикати заграбваха благата сътворени от народа през измъчените 45 години на комунистическо управление.    

В доклада доста точно са визирани повечето от възможните негативи на прехода. Но те са посочени в смисъл „Внимание! Това не бива да става така!”;„Това трябва да се избегне на всяка цена!” или „Това ще отнеме много време и трябва да се търсят по-кратки пътища!” и т.н.

Планът не е безпогрешен, в него има много неточности и наивитет. Има неприложими инструменти, нереалистични срокове, несъпоствими примери и т.н. Но в основата си той е написан грамотно, на места дори учебникарски, тук-там се опитва да бъде детайлен, което без добре да се познава действителността не е много удачно. Но в никакъв случай в него няма злонамереност или опити за подхлъзване и диверсия.

Всъщност стана точно така, както не биваше да става съгласно този план – и с реституцията, и с връщането на земите в реални граници, с безконтролното роене на кухи банки, с ментеливите приватизационни фондове, с РМД-тата и пр.и пр.

Дали Луканов е бил искрен привърженик на създаването на такава програма и не е могъл да убеди останалите ортодоксални членове на своята партия или му е трябвал червен парцал, който да размахва пред гладния народ и да казва „Ето, вижте – това е капитализмът”, не е ясно. Ако е вярно, че той е дал на Тамбуев „секретната част”, очевидно е второто.

Факт е, че до края на своето управление правителството на Луканов не изпълнява нито едно от предписанията на плана Ран-Ът. В края на годината, под натиска на хората които виждат неспособността и нежеланието на комунистическата власт за радикални промени Луканов подава оставка.  Управлението му завинаги ще остане в паметта на народа със студ, глад, мизерия и празни магазини, с режима на тока 3:1, с тъмната и гладна ”Лукановата зима”.

В следващата част:

ІІ. Мътните години на безвремието 1990 – 1997 година.

ІІ.2. Първите стъпки на Демокрацията