Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06.2019 07:02 - Светлана Алексиевич за „Чернобил“: Разказ за система, която не смята човека за ценност
Автор: kolevn38 Категория: Политика   
Прочетен: 2020 Коментари: 2 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
"Пътят към свободата е дългият път на пречистването. Трябва с ведра да изгребваме мръсотията от себе си"

image


 „Причиненото бедствие, което промени живота на милиони хора, се превърна в един от ключовите фактори за разрушението на Съветския свят“, казва за аварията в Чернобил Светлана Алексиевич в интервю за предаването „Глутница кучета“ на украинското радио „Новое время“. Сценарият на мини-сериала „Чернобил“, чийто последен епизод бе излъчен във вторник, 4 юни, е основан на нейната книга „Чернобилска молитва” на Светлана Алексеевич. Тя е построена по разказите на свидетели, ликвидатори и учени, работещи в централата. Самата Алексиевич е преживяла Чернобилската трагедия.

Още в самото начало на интервюто пред журналиста Алексей Тарасов Светлана Алексиевич признава, че досега филмите, а и книгите за Чернобил, въпреки милионните си тиражи, очевидно са били неуспешни, защото са останали незабелязани – което доказва, че телевизията владее света. Филмът ѝ харесал особено с това, че е предизвикал интереса на младите хора, които днес откриват съществуването на проблема „Чернобил“. Изглежда сериалът е попаднал в период на формиране на „екологично” съзнание. Човечеството има проблеми от планетарен мащаб, смята тя, и е добре колкото може повече хора да говорят за Чернобил.

Алесиевич споделя, че била потърсена от HBO, подписали договор. Съмнявала се, че резултатът ще е добър, по-скоро очаквала още един провал, но се оказало точно обратното – „информационна експлозия“. Твърди, че не разбира единствено защо, въпреки използваните в сериали нейни текстове и текстове от Владимир Губарев, който пише за Валери Легасов, имената им никъде не се споменават.

image Сериалът "Чернобил" накара Кремъл да се срамува

По време на Чернобилската катастрофа Алексиевич била в Минск и се грижела за сестра си, лекарка, която умирала от рак в болница. Всеки ден ходела в болницата и си спомня тъмнозелените локви по улиците и странните облаци, които били в унисон с настроението ѝ. Но цялата тази информация бавно стигала до съзнанието ѝ. За аварията научила от приятелка журналистка, която ѝ се обадила от Швеция и ѝ разказала за инцидента. А тя, като обикновен съветски човек от онова време, ѝ казала:

„Е, може би … Нашето радио мълчи, мисля, че преувеличавате”.

След това, когато двете се срещали, си припомнили колко бавно се случило освобождаването им от „наркозата“ на идеите, от вярата в комунизма. Алексиевич израства в семейство на комунист, дете на селската интелигенция, възпитавана е във вяра в комунизма.

Спомня си, че след аварията църквите били препълнени – защото хората не знаели към кого да се обърнат. Обясненията на учените били неразбираеми – по това време и самите те били доста объркани. А на военните, политиците и местните чиновници никой не се доверявал. Хората нямало къде да се обърнат, затова търсели помощ от Бог. Те някак си усещали, че са се сблъскали със съвсем нова реалност и никой не може да помогне.

image Консултантката на "Чернобил": Сценаристът беше влюбен в своите герои

По думите на Алексиевич, историята за Чернобил разказва и как съветската система не смята човека за ценност. И оттогава нищо не се е променило. Но според писателката това отношение към човека е характерно не само за съветското време. То е заложено дълбоко в руската история. Ако в някой швейцарски кантон жителите се събирали и решавали как да живеят, то в Русия царят издавал указ. И издава до ден-днешен…

Пред украинското радио Алексиевич дава за пример думите на новоизбрания президент Зеленски:

„Не закачайте мои портрети. По-добре закачете снимки на децата си.”

Според нея това е вече различен възглед, нова философия. Докато Русия живее според философия на робовладелския строй.

image "Когато дъщеря ми се роди, не беше бебе"

Писателката разказва как била поразена от историята за Сперански (руски общественик и държавник, реформатор, законотворец от епохата на Александър I (1772 — 1839) — бел. НВ), който предложил на царя:

„Трябва да отменим крепостничеството и тогава ще живеем в друга страна.”

На което царят отвърнал:

„Да, знам. Но никой няма да се съгласи!”.

Царят разбирал, че помешчиците, тази огромна тъмна маса, която се нарича Русия, няма да го подкрепи. И когато дошли болшевиките, те допълнително милитаризирали това съзнание, направили го още по-агресивно, още по-сектантско, заключава Алексиевич.

„Нашето общество е проникнато от това мислене отгоре до долу. И досега нито един от съвременните лидери не е направил опит да излезе от този кръг, тъй като всички те са хора от онова време: и Путин, и Лукашенко, и Назърбаев (в Казахстан върху това мислене е насложено и източно идолопоклонничество). Така че нашето съзнание все още е тотално поразено”, твърди писателката.

Една от героините в романа „Чернобилска молитва” казва: „Ние никога не сме живели добре, спокойно”. На някаква прокълната територия ли живеем? Или сами сме си виновни? – пита водещият.

Светлана Алексиевич отговаря, че това е един от въпросите, който си е задавала в продължение на 30 години, докато е писала своя огромен, „да го наречем „роман”доколкото всичките ми книги са части от един „роман” за нашия живот по времето на „червената цивилизация”. Нейният въпрос звучал така:

„Защо нашите страдания не се конвертират в свобода?”

И си припомня потресаващата история (разказана във „Войната не е с лице на жена”) на танкистка, извършила невероятни подвизи, силна, интересна жена, която насред разговора с нея изведнъж се сепнала: „А вие поискахте ли разрешение [за интервюто] от щаба?”. Питала за щаба на ветераните от войната. „Боже мой, защо? Та това е робство!”, казала си Алексиевич.

По темата за робството и свободата Светлана Алексиевич си припомня романтиката на 90-те години.

„Мислехме, че стената на Кремъл ще рухне и ще бъдем свободни, ще живеем като на Запад… Не знам откъде ни хрумна това. Тичахме по площадите и викахме: „Свобода! Свобода!”, без да знаем какво е това.”

Алексиевич предпочита философията на Шаламов (Варлаам Шаламов, руски писател и поет, прекарал години в ГуЛаг – бел. ред.). Ако Солженицин казва, че страданието възвишава човека, то според Шаламов – че лагерният опит върши работа само в лагера, той превръща в роби и палача, и жертвата.

Едва сега започваме да осъзнаваме – казва Алексиевич, – че пътят към свободата — това е дългият път на пречистването. Трябва с ведра да изгребваме мръсотията от себе си. Трябва ни друго образование, съвсем друг елит. Елит от свободни хора. Но свободни хора у нас няма.”

Едно от поразителните неща в романа „Чернобилска молитва” е, че за някои хора зоната на изключване, тази, в която не може да се живее, се превръща в територия на свобода:

„Тук никой няма власт над нас, никой тук не издава укази, никой тук не може да ни каже какво трябва да правим и какво не трябва.”

Алексиевич разказва, че така било и през войната. Ако навсякъде в армията е имало заградителни отряди и наказателни батальони, то на най-предната линия хората са били такива, каквито са си. Там са имали свобода: сами са решавали и сами са действали. И когато са умирали, са умирали свободни – всеки сам е решавал дали да се хвърли срещу картечницата или не. Писателката твърди, че това е усетено и от авторите на сериала „Чернобил” – те доста точно са избрали много неща от книгата — не само историята, но и мислите, чувствата и философията на книгата.

Но по отношение на Чернобил, според Алексиевич проблемът не е само в лъжите на съветската система за трагедията, а в това, че като цяло човечество не е готово да приеме истината. Тя си спомня как пред очите ѝ в Сорбоната Горбачов (първият и единствен президент на СССР) отговорил на въпросите: „Защо постъпихте така? Защо не защитихте хората, а системата? Нали сте президент на перестройката”:

„Да, но аз самият не разбирах какво става. Питам учените – те не могат да обяснят нищо. Питам военните – те казват: „Взривихме бомбата, пихме червено вино и след 10 часа минахме от там.”

Тогава с ужас тя осъзнала колко необразовани сме и колко сме зависими от напълно средното ниво на хората и системата.

„Какво е социализмът и дори демокрацията? – пита Алексиевич. – Това е тоталната власт на посредствеността, т. е. на мнозинството.”

„Чернобилска молитва” има подзаглавие „Хроника на бъдещето”, отбелязва журналистът Тарасов. Не предсказва ли по някакъв начин книгата и аварията в АЕЦ "Фукушима"?

На този въпрос Алекиевич отговаря, че технологиите стоят над нас – ние сме събудили демони, които може и да можем да овладеем технологично, но не сме готови за тях морално, хуманитарно. Не сме в състояние да осмислим това, да живеем в него и да осъзнаем в името на какво и как да оцелеем в него. Според нея излиза, че съвременният прогрес е вид война, война срещу собствения народ.

Неотдавна Алексиевич посетила Фукушима и шест години след катастрофата видяла същите хора, които били изселени и на които така и не била казана истината. И до днес не знаем напълно какви замърсявания има водата там, какво се натрупва, но едно е ясно – дори високо развита страна като Япония не може да се справи с тези демони.

Авторката си спомня, как преди около 20 години представяла книгата „Чернобилска молитва“ в Япония. Някой от атомната централа дошъл на среща с читателите на остров Хокайдо и казал:

„Това е възможно у вас, вие сте небрежни, но не и у нас, тук всичко е много добре обмислено”.

„Смятаха се за по-напред от целия свят. И какво стана десет години след тези разговори? – пита Алексиевич. – Достатъчно беше земетресение с един бал по-силно от разчетите им и целият прогрес се превърна в купчина боклуци. Самонадеяността на човечеството се е изпари пред очите ни…”

По-нататък в интервюто Светлана Алексиевич говори за нуждата от нова философия във взаимоотношенията между човека и природата, за милитаризма, превърнал руското общество в заложник на военна култура, за фашизма, комунизма и национализма, за страха и за новата книга, над която работи.

***

Светлана Алексиевич е беларуска писателка. Автор е на шест документални книги – „Войната не е с лице на жена” (1985), „Последните свидетели” (1985), „Цинковите момчета” (1989), „Омагьосани от смъртта” (1994), „Чернобилска молитва” (1997) и „Време секънд хенд” (2013). Тя прекарва най-малко пет години в работа по всяка книга, всяка една е гласът на хиляди хора и паметник на събитията. Носител е на Нобелова награда за литература, която ѝ е присъдена с формулировката:

„За полифоничното й творчество – паметник на страданието и куража в наше време”. 

"Площад Славейков"

КЛЮЧОВИ ДУМИ



Гласувай:
8



1. cortana - Как да харесвам Русия и комунистите?
11.06.2019 10:42
Как, когато съм била на две годинки при аварията, а никой не е предупредил своевременно хората и в частен случай родителите ми, че да се опитат да сведат до минимум въздействието на последиците в най-сублимните часове и дни?

Ето затова според мен всеки трябва да знае тази есенция от постинга:
'Историята за Чернобил разказва и как съветската система не смята човека за ценност. И оттогава нищо не се е променило. Но според писателката това отношение към човека е характерно не само за съветското време. То е заложено дълбоко в руската история. Ако в някой швейцарски кантон жителите се събирали и решавали как да живеят, то в Русия царят издавал указ. И издава до ден-днешен…'
цитирай
2. анонимен - Четох го
11.06.2019 22:37
на руски, рядко стойностно интервю. В такива моменти ми се връща вярата, че не всичко е загубено в Русия.
Макар че масата.....абе, какво да говорим...
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kolevn38
Категория: Политика
Прочетен: 4090140
Постинги: 2845
Коментари: 5917
Гласове: 5074
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031