Желаещите да узнаят тази реалност я научиха. А нежелаещите? Тях как да ги осведоми човек, след като т.н. големи медии не желаят да си цапат предаванията с нещо толкова банално и добре известно на всички, че всички са свикнали с него като с доминирането на съветските колониални паметници над центровете на най-големите ни градове, все така безнаказано и тържествено възхваляващи чуждата окупация на България?

Списъкът на “пропуснатите” истини за същността на тоталитарния режим  (наричан напоследък умилително “соца”) в уж новите учебници по история е по своя обем тема за научен трактат. Но сред открояващите се нагли формулировки в тях определено изпъква умилението от диктатора Тодор Живков, представен като баща на нацията, загрижен за нейното благосъстояние. 

Това нахалство си заслужава репликата поради факта, че като повечето успешни дезинформации се базира на частична истина. Защото е факт, че “Човекът от народа” ( както се казваше посветеният на Живков угоднически документален филм, въртян приживе на неговото царуване по кината) наистина се грижеше бащински за благоденствието, но само на част от народа по списъци с имената на онези с привилегиите, наричани без увъртания “правоимащи”. Т.е. всички останали милиони българи бяха в сравнение с тях правонямащи. 

Като става дума за права нека нямащите памет за онези времена ( поради възрастови причини или поради обикновено лицемерие) не си мислят, че става дума само за права в буквалния днешен смисъл на думата. Защото говорим за нещо много просто: за правото на луксозен живот на другарите и другарките от висшите ешелони на онази власт. Само с това тяхно право, което те криеха подобно на днешните облечени във власт крадци с офшорни сметки, срещаше непримиримата “злоба на роба” по онова време.

Робите в НРБ се бяха примирили, че нямат право да се местят по своя воля от обезлюдяващите се села и малки градчета към столицата и големите градове, освен ако не бъдат мобилизирани да бачкат в създаващите се за целите на милитаризираната икономика промишлени предприятия в покрайнините им.  Робите не роптаеха открито срещу лишаването им от свободи, като правото на свободно сдружаване и свободно слово, а за пътуване ( и емигриране) в чужбина да не говорим. Но с привилегиите на “правоимащите” да разполагат с невъобразимо висок стандарт на живот спрямо масовата бедност на населението робите никога не се съгласиха. Биваха подкупвани с обещания, че послушанието им може да бъде възнаградено с евентуално включване в списъците на правоимащите, но всички бяха наясно, че в тази каста трудно се пробива без връзки. Всеки селски можеше да се надява да стане шофьор на полуграмотния си съселянин, издигнал в йерархията по партийна линия, но и най-интелигентният не можеше да разчита на подобен успех само на основата на своите лични постижения, ако няма “вуйчо владика”., който нагоре да го тика. 

Казано накратко, личната лакомия на правоимащите им докара 10 ноември 1989 г. по съветска заръка без нито една “революционна” пушка да гръмне, отбранявайки “завоеванията на социализма” и в защита на тяхното девалвирало олицетворение Тодор Живков. 

Ето само две публикации за опресняване на паметта по темата за принцовете на комунистическата власт.

https://www.dnes.bg/obshtestvo/2017/05/07/princovete-na-nrb-prezadovoleni-i-lenivi.340328,4

Людмила Живкова и и Владимир Живков са само два от многото примери – България за малко да стане първата наследствена комунистическа диктатура. Дойче веле разказва как при социализма бяха обгрижвани “принцовете” на НРБ.

“Бяхме много близко до това да станем наследствена социалистическа република. Такова нещо не бяхме чували или виждали по света. Тодор Живков се стремеше към това с всички сили. Знаете, че той направи член на Политбюро дъщеря си и разбута един отдел в ЦК, за да направи от него три – единият от които за неговия Владко…“

Тези думи на партизанския генерал Славчо Трънски от трибуната на Народното събрание  само седмица след свалянето на Живков бяха истинска бомба за повечето редови граждани на НРБ.

Но за хората, които денонощно са охранявали и обгрижвали кастата на „правоимащите“, казаното от Трънски без съмнение е било повърхностно описание на една крайно цинична, безскрупулна и жестока семейна и кланова диктатура, криеща се зад паравана на „народната власт“.

В книгата си „По коридорите на властта“ последният шеф на охраната и всестранното обслужване на висшия ешелон на БКП Георги Милушев подробно описва грижите, полагани за наследниците на „правоимащите“.

Те са включвали огромен брой финансирани от данъкоплатците дейности  – от всекидневното разнасяне на здравословна и безплатна храна по домовете на „децата“, през осигуряването им със скъпи имоти, коли и образование на Запад, до денонощно следене дали принцове от ранга на Владимир Живков, след като се напият, няма да направят поредната си скандална издънка.

„Грижите означаваха точно това – когато стане нещо, да има човек, който да си поговори с него (с Владимир Живков – б.а.) да не прави неща, които не стигаха до баща му, а само до началника на Управлението за безопасност и охрана (УБО). След случилото се на 10-ти ноември 1989 г. Живков ме помоли да продължа да се грижа за сина му. Но тогава той не знаеше, че скоро и аз ще бъда освободен от поста си“, коментира за Дойче веле бившият шеф на Управлението Милушев.

През лятото, с ежедневни сутрешни и вечерни полети между София и Варна, синовете и дъщерите на богопомазаните вождове на НРБ организирано са били превозвани безплатно от правителствения авиоотряд до морските резиденции на ЦК на БКП и обратно.

Само „системата“ ли беше виновна?

Милушев свидетелства, че в негово присъствие Живков е обсъждал изградената система от привилегии за комунистическата номенклатура. Според диктатора тя била „порочна“ и пречела на „генералната линия“ на БКП. Вина за това обаче носел Съветският съюз, откъдето системата била пренесена едно към едно.

Цинизмът на Живков по никакъв начин не му е пречел да раздава пари, имоти и привилегии на обкръжението си. Като „автор“ на многотомни съчинения, които всъщност са били дело на цял отбор писачи на партийна /държавна/ хранилка, „човекът от народа“ е успял да прибере лично за себе си поне 1,8 млн. лева.

Един от участниците в тази измама – поетът Димитър Методиев, който 22 години е писал речите на Живков, свидетелства по време на едно от делата срещу диктатора в началото на 90-те години, че никога не е видял и един написан ред от полуграмотния си началник.

В мемоарите си Милушев разказва и за сравнително скромните съветски правителствени вили, в които Живков и съпровождащите го другари са били настанявани по време на посещенията им СССР. Не можело да става и дума за сравнение между тези „дачи“ и изградените за номенклатурата в НРБ пищни резиденции сред огромни паркове в най-живописните кътчета на България.

Милушев не си спомня за някакъв опит на хора от върхушката да ограничат поне част от най-скъпоструващите за държавния бюджет привилегии. Някои от усилията му като шеф на УБО да въведе минимален ред – поне при заплащането на телефонните разговори с чужбина и на полетите на роднини на властимащите – са предизвикали бурно негодувание сред „потърпевшите”.

Жаждата им за нови привилегии не е намаляла дори в последните пет, много тежки за НРБ, години на тежко заборчаване пред западни банки, на  икономически провал и на пълна международна изолация – заради т.нар. „Възродителен процес”: „Имахме само едно посещение на френския президент Митеран през януари 1989 г., когато той успя да се срещне с противници на режима. По време на визитата Живков се опита да издейства от госта заем от 250 милиона франка“, казва Милушев.

Секретните и издавани в един-единствен екземпляр документи, описващи одобрените привилегии за висшата партийна и властова номенклатура в НРБ, не дават реална представа за пренаситеното с безплатни екстри и щедри дарове битие на върхушката на БКП и казионния БЗНС. В случая може да помогне само богато и добре развито въображение, споделя авторът на „По коридорите на властта“ Георги Милушев.

Освен безплатната храна, тайните магазини със западни стоки, придобиването на луксозни жилища без ред, луксозните вили със смехотворни наеми и безконтролното купуване на валута по измислени курсове, нормална практика са били и безплатните задгранични самолетни екскурзии на близки и роднини на „правоимащите“.

Привилегии по рождение

В ширещата се „икономика на дефицита“ оазисите за номенклатурата и нейните отрочета са били строго охраняваните специални снабдителни центрове, какъвто е представлявал и софийският хотел „Рила“. Макар че по документи броят на „правоимащите“, които можели  да си пазаруват вносни стоки по нереални цени в левове и да се хранят в ресторанта на „Рила“,  не е надвишавал 50-60 души, оборотът на този таен номенклатурен рог на изобилието е надхвърлял 1,3 млн. лева годишно.

Зад плътните плюшени завеси на луксозния за времето си хотел е функционирал дълбоко законспириран „Плод и зеленчук“ в комбинация с магазини за деликатесни храни, дрехи и парфюмерия. Ето с какво е зарадвал софийският соц-оазис  своите ВИП-храненици само през първата седмица на юни 1989 г., когато десетки хиляди унижени „нови българи“ вече са задръствали пътищата към турската граница в началото на т.нар. „Голяма екскурзия“: 911 кг деликатесни колбаси, над един тон пресни домати и краставици, 1,5 тона ранни череши, близо тон ягоди…

Макар тези стоки, които никога не са стигали до бакалиите за простосмъртните, да са били продавани на минимални цени, много от “правоимащите” ги смятали за скъпи. И макар че много от тях имали право на месечни пари за храна от 600 до 1200  лева /от 4 до 10 средни заплати/, отпускани им даром, синът на секретаря на БЗНС Тано Цолов, например, докрай е отказвал да плати и стотинка за закупената от него храна за 12 000 лева /!/.

„Върху стойността на храната не се правеше никаква надценка. Особено възмутително беше, че повечето от „транспортните клиенти“ /хранениците, на които УБО е разнасяла за своя сметка ястията и продуктите по домовете – б.а./ бяха млади семейства – децата на правоимащите. Всъщност нямаше нищо за чудене – те се бяха родили и израснали в условията на такова обслужване“, казва Георги Милушев.

Прочети още на: https://www.dnes.bg/obshtestvo/2017/05/07/princovete-na-nrb-prezadovoleni-i-lenivi.340328,4

Нагли и алчни: “бароните” на НРБ

Георги Милушев е последният шеф на охраната на Тодор Живков и обкръжението му. И до днес той пази непубликувани документи за моралния разпад на висшата номенклатура на комунистическия режим. Ето част от спомените му:

“Всеки месец лично представях на Тодор Живков фактурите за разходите на неговата внучка Евгения Живкова, които тя правеше в специалните магазини за номенклатурата. Големите суми, записани в тях, не правеха впечатление на Живков. Той никога не се е учудвал и не ме е питал как и защо едно съвсем младо момиче си позволява такива невъобразими за обикновените хора в НРБ разходи”, разказва о.р. генерал Георги Милушев. В периода 1986-1989 той ръководи многохилядния колектив на УБО при ДС, което е охранявало и обслужвало всестранно кастата на “правоимащите”. И до днес 79-годишният Милушев помни в детайли ежедневието от годините, в които е бил първи бодигард на “народната власт”. От сутрин до вечер налице е бил непрестанен поток от посещения и обаждания на “упоритите и напористи правоимащи” и “неправоимащи” апаратчици, както казва той. До последния му работен ден на 14-ти ноември 1989 години всички те жадували за все нови и нови придобивки и осребряване на полагащите им се, според правилата и извън правилата на ЦК на БКП, привилегии.

Кой не обича “екстрите” на капитализма!

Ярък пример за наглостта на богопомазаните в НРБ, който Милушев никога няма да забрави, е култовото писмо на “бойния другар” на Живков от отряда “Чавдар” и бивш военен аташе в Москва о.р. генерал-майор Борис Тошков. В навечерието на 10 ноември пенсионираният партизанин, който днес е на 97 години, поискал лично от Живков народната власт да му внесе без мито чисто нов Мерцедес дизел. Активният борец бил готов да си купи необходимите за целта долари и даже определил курса, по който да го направи – 65 стотинки за долар. Тошков обаче съвсем не е бил единственият любител на “екстрите” на капитализма. А вдъхновението за това произтича от безобразията, вършени от членовете на семейството на самия Живков.

Георги Милушев си спомня за душевните терзания на диктатора след визита в Западна Германия, по време на която той е бил придружаван от внучката Евгения. При посещението им в заводите на “Фолксваген” Живков се сдобива със скъп джип, а Евгения – със спортна кола. Всъщност Живков първоначално се противопоставя на желанието на внучката си да получи лъскавия автомобил с мотива, че по протокол той не ѝ се полага. След многократни натяквания на “детето” обаче диктаторът се съгласява то да получи скъпата “играчка”, но срещу заплащане (по нереалния валутен курс на БНБ за “правоимащи” – б.а.). “Отидох при Живков, а той отвори касата и извади парите за колата на Евгения без забележки”, свидетелства Милушев. Пак по изрично указание на Живков и с пари от бездънната му каса е закупено и лъскаво западно возило и за внучето Тошко. Скъпи западногермански коли огряват и сина му Владимир и зетя Иван Славков. В своите мемоари Славков пише и за друга своя транспортна придобивка от “народната власт”: тъй като често лети със струващите по 10-15 хиляди долара полети със свръхзвуковия “Конкорд”, бившият шеф на БНТ и на БОК се сдобива с почетен сертификат, определящ го като първия българин, ползвал популярната някога сред милионери и аристократи услуга.

Кой живееше добре в НРБ

Десетки хиляди левове за дрехи; нови вили и автомобили, прислуги: висшата номенклатура на комунистическия режим се е радвала на безброй привилегии. Николай Цеков припомня ключови факти от битието на “правоимащите”. (09.04.2017)

Как беше натрупан външният дълг на България

Как “стопанското чудо” на НРБ се провали

Когато обезглавяваха българската интелигенция

Живот в “каретата на властта”

“Как можеш да живееш в “Люлин”?!”, попитал Живков току-що назначения през октомври 1986 нов шеф на УБО Георги Милушев. “Несъмнено Живков беше силно изненадан, че човек, призван да пази и обслужва властта му, живее в обикновен тристаен апартамент в обикновен панелен квартал, а не в строго очертаните територии на властта”, спомня си Милушев. Незабавно на генерала са предложени просторни жилища в “каретата на властта” край Докторската градина в центъра на София. Там и в района на Бояна е кипял буквално денонощен труд по раздаване, преместване, преустройване, разширяване и дообзавеждане на домове, вили и резиденции на “хората от народа” и техния свръхправоимащ елит – членовете на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП, свидетелства Милушев в книгата си “По коридорите на властта”.

Георги Милушев и досега няма отговор на въпроса как и защо дошлите от социалните низини и често отраснали в недоимък властимащи в НРБ бързо са се превърнали в “безскрупулни нагаждачи и подлизурковци”, чиято основна работа във властта е била да облагодетелстват себе си и поколенията си до девето коляно напред. “Всичко опира до морала. Между тях имаше и свестни хора, като Станко Тодоров например. Но това бяха изключения, които само потвърждаваха правилото”, спомня си пенсионираният генерал.

Милушев разказва, че една от най-странните и разточителни задачи е било поддържането на над 20 елитни резиденции и огромни ловни стопанства – като в тази цифра не влизат още по-голям брой резиденции и “къщи за гости” на окръжните комитети на БКП и казионната БЗНС. Манията да се строят нови и все по-луксозни резиденции след 1970 година прераства в истинска епидемия на разточителството и безнаказаното пилеене на народни пари и взимани отвън кредити във валута. На фона на острата жилищна криза в градовете, към четирите доста скромни резиденции от времето на Царство България “народната власт” добавя дълъг списък от абсолютно ненужни и рядко посещавани разкошни “прогимназии” с огромни красиви паркове и водни площи. Постоянната охрана и персонал за поддържането им струват десетки милиони годишно. Повечето от тях са посещавани през отделни години по един-два пъти. Живков иска от шефа на УБО членовете на ЦК да бъдат известявани със специални писма, призоваващи ги да посещават резиденциите, защото “те са построени за вас”.

Днес няма голяма промяна

Не по-малко скъпи са охраната и поддържането на многобройните ловни резервати на властта, опасани със стотици километри огради. Само ловното стопанство “Мазалат” в централна Стара планина има площ от над 400 квадратни километра. За дивеча и подслона на ловните дружинки на Живков и Пенчо Кубадински се грижат стотици охранители, лесовъди и гледачи. Във “Воден” пък ловуват величия като Брежнев, Чаушеску и Франц-Йозеф Щраус със сина си. Именно във “Воден” Милушев научава от румънския си колега, че Чаушеску наказва със затвор всеки, дръзнал да влезе в някое от ловните му полета в Карпатите. “Ловните забавления продължаваха по всяко време, дори когато България вече се намираше в тежка икономическа, продоволствена и дългова криза. По време на т.нар. Възродителен процес страната изпадна в пълна международна изолация, но нищо не потискаше апетитите на властта да се забавлява”, спомня си Милушев.

Бившият шеф на УБО е убеден, че манталитетът на властимащите в България не се е променил много от епохата на диктатурата на БКП. “Имам още какво да кажа за онези времена, но си мисля, че заглавие от рода “По новите коридори на властта” би звучало по-актуално”, заключава в пристъп на горчив смях Георги Милушев.https://www.dw.com/bg/нагли-и-алчни-бароните-на-нрб/a-38549197
Иво Инджев