Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.06.2017 10:05 - Ком - Беклемето на куц крак - фотопътепис (1)
Автор: chris Категория: Туризъм   
Прочетен: 2376 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 09.06.2017 10:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ЧАСТ 1 

Ден 1 / 30.07.2016

 

Както винаги – трудно тръгване. Русе никога не пуска лесно кокалите. На стоянката на паметника на Альоша няма таксита. Опитвам се да си поръчам едно по телефона, но отсреща никой не вдига. Нямам половин час, за да спринтирам до гарата с тази 22-килограмова раница. Звъня пак и на третия опит ще имам такси след 4 минути. Казвам му да ме остави малко преди гарата до денонощния на „Борисова“, за да си взема поне една кутия цигари. Денонощният обаче не работи. Правя един скоростен тегел надолу до денонощните пилета на грил, вземам една кутия и обратно нагоре. Следващата изненада е на гарата. Работи само едно гише и лелката обслужва тъй, все едно сме в Индия. Пред мен има десетина души, а след 10 минути пристига влакът. Около 8 души успяват да се сдобият със заветните си билети. Останалите (зад мен има още хора) ни праща да си ги купим от влака.

Влакът пристига с половин час закъснение в София (което аз тактически съм предвидил), сигурно защото на по-големите гари изскачам да пуша, докато пътникопотокът слезе и се качи. От време на време даже успешно си допушвам цигарата, а рекордът е цели две на Горна Оряховица. Застърчавам на спирката на Централна гара цели 2 минути преди уговорения час, в който зетят трябва да ме вземе оттам и да ме хвърли с колата до прохода Петрохан. От него (зетя) имам още 20 минути бонус, преди да се появи. Сигурно помни, че съм малко злояд, и предвидливо е обядвал. Това го разбирам, когато в 14:30 пристигаме на прохода и го каня да хапнем нещо в капанчето. Не ми взима парите за бензин, понеже колата му била на нафта. За мен остава набързо да цапна една бира.

В три бутилката е върната и тръгвам нагоре. Движа с добро темпо, докато на едно разклонение не решавам да съкратя малко и вместо да свия надясно, за да изходя двата катета на триъгълника Ком – Среден Ком – моя милост в ниското, аз решавам да направя хипотенузата моя милост – Ком. Хващам наляво, където след известно време изгубвам пътеката в клековете и се спирам, когато под краката ми започва да джвака. Стоя като щъркел в мочура и се чудя какво да правя. Не ми се връща чак толкова назад, а пред мен се извисява пирамидата на Ком. Решавам, че мочурът не е чак толкова голям и ще атакувам върха през клековете по южната му стръмна страна. Каква наглост с тия 22 кг. багаж... На всеки 30 секунди се налага да спирам за още толкова, за да успокоя сърцето и дишането. Когато преди време четох разни книги на алпинисти, думите „10 крачки – почивка“ ми се струваха странни. Сега знам какво са имали предвид.

По едно време поглеждам нагоре отчаяно и внезапно виждам две фигури да се движат по билото малко преди върха. Изглеждат великански на фона на небето над тях и ме амбицират да продължавам да пъпля нагоре. Наклонът е сравним с онзи към крепостта Моняк / Мнеакос над язовир Кърджали, ако някой се е качвал. Само че Моняк го качвах без раница. Задобрял съм. Въпреки болящата ме жлъчка и почивките всяка минута, напредвам на първа костенурска скорост и в един момент се добирам до височината на правилната пътека и коловата маркировка. Съвсем скоро чувам гласове. Гигантите слизат. Оказват се младеж и девойка и даже успявам да ги поздравя между две вдишвания. Още 2-3 кола и ето ме горе, целият мокър от косата до стъпалата. От север духа яко и студено – тъкмо като за билото на Балкана над 2000 м.н.в. Часът е 18:45 или 3 часа и 45 минути след ресторанта на Петрохан. Правя 5-6 снимки, записвам се в „книгата“ на върха, където едва намирам ред свободно място някъде в средата на списъка на организираните групи на БТС. Оглеждам се за камъчета и – о, чудо! – намирам едно, което навярно Бог е оставил тъкмо за мен, защото е абсолютно умалено копие на върха. А онова, което ще хвърля, може да има всякаква форма. Решавам да хапна малко солени бисквитки, понеже днес не съм ял нищо, а не знам кога ще се добера до чешмата долу, където възнамерявам да си опъна палатката. Стоя си по съвсем мокра тениска.


image

 

Изглед към Среден и Малък Ком, от ляво на дясно:

image

image

image

image


image


След няколко бисквитки и една цигара, когато вече е 19:00, тръгвам надолу. В далечината младежите пред мен хващат наляво за хижа Ком и се скриват зад билото. Аз подсичам от юг Среден и Малък Ком и в 20:20 стигам жадуваната чешма, в чиято близост си правя бивак. Вечерям шепа кашу, понеже консервираната домашна бобена салата, която тази година съм водил два пъти на Карадере и безброй пъти на други места, се оказва киселка. Нямам сили и желание за друго. Към 00:25 забелязвам странни светлини в небесния квадрант на юг-югоизток, докато пуша на входа на палатката. Не мигат на равномерни интервали като самолет, светлинният им интензитет е хаотично променлив, движат се във всякакви посоки и по-бързо от самолет. Те танцуват. Мисля си, че под тях навярно е село Гинци. Гледам ги дълго, дори правя обречен опит да ги филмирам с фотоапарата. Не може да закара дотам и всичко е черно. Още четири часа и половина и алармата ще звънне. Май ще поспя...

Ето ме в мочура и оттук - право нагоре:
 

image


image
 

Ден 2 / 31.07.2016

 

Ставам в 5:30, туткам се до 7:30 и слизам до Петроханския проход, където закусвам с една бира. Около хижа Петрохан леко се обърквам и губя четвърт час. Следва дълго и стръмно изкачване до билото по коловата маркировка. Жегата е смазваща. Сянка няма колкото и под една овча опашка. В стремежа си да редуцирам товара пълня само едното 1,5-литрово шише. До следващата вода има 20 км. – чешмата в село Губислав – и смятам, че ще ми стигне.

Тодорини кукли:
 

image

В един момент коловете се отклоняват наляво и надолу към Вършец. След още малко тръгвам надолу през гора за хижа Пробойница, която е затворена. След гората следват голи поляни – няма дървета, нито камъни. Гледката е като от монголските плата – треви и хълмове навсякъде. Маркировка няма, пътеките са повече от тези на картата и някъде там се обърквам.

Отначало продължавам на изток по билото и в един момент осъзнавам, че съм доста северно от хижа Пробойница. Връщам се назад и поемам на юг. Отново има разминавания между картата и територията. Пак не ми става ясно къде е забутана тая хижа и отново се обърквам. Слязъл съм много на юг – почти към село Заноге – сред върхове с имена като Сводника и Циганката. Преди тях съм подминал някакъв говедарник, край който викам известно време, но явно няма никой, освен няколко коня и една каракачанка, чийто подозрителен лай умилостивявам с няколко бирени пръчици, предвидени тъкмо за тая цел.

Когато след още лутане виждам синя марка на един мъничък крайпътен камък, разбирам горе-долу къде съм. Ако продължа на юг-югоизток, мога да се добера до село Заноге, а оттам – до гара Бов, където бих могъл да хвана влак до гара Лакатник. Поглеждам водата – към половин литър. Лоша работа. Решавам да се върна на север и да търся проклетата хижа Пробойница. Добре, че съм сам. Ако имаше някой с мен в този ден, много щяхме да се намразим. 5-6 часа в средата на нищото с нищожно количество вода.

След около час се озовавам на място, на което вече съм бил. Пълен кръг. За да не мисля много за водата, яко смуча лукчета. В един заветен момент стигам до табела за хижа Пробойница, а след няколко минути – и до нея. Вода няма. Зад хижата виждам седнал на сянка човек, чуват се звънчета на добитък. Иде ми да го разцелувам. В последните 6-7 часа единственият човек, на когото попаднах, беше младеж с кросов мотор, който реално беше по-загубен и от мен. Нямаше никаква вода, нито карта, и дълго снова по хълмовете, докато накрая не изчезна някъде. Дано се е намерил. Пастирът ми казва да си налея вода направо от река Пробойница. Урината ми е станала оранжева и пия вода дълго и напоително. Колко е вкусна! Почивам около час на сянка и доста си говорим. И той потвърждава чепатия характер и лошата слава на хижаря на х. Петрохан бай Фидос. Същият се оказва баща на бившата депутатка от ГЕРБ Искра Фидосова. Това обяснява всичко. В 20:00 поемам към село Губислав, където ще спя на автобусната спирка, до която има чешма. Там следват пране, грижа за краката и вечеря. Лявото ми коляно е в трагично състояние и на всяка крачка се олюлявам, особено на слизане. Местна полукаракачанка се върти край мен и не спира да лае. Бирени пръчици. Остава край мен до спирката през цялата нощ и периодично разлайва селските кучета. Освен лая, оказва се, че местните комари (тигрови) не си лягат културно към 22:00, а ловуват цяла нощ, което ме принуждава да се завивам презглава в жегата или да търпя ухапванията им. Почти безсънна нощ.

Ден 3 / 01.08.2016

 

Ставам в 5:30 и следва обичайното туткане – чай, леко хапване, събиране на разхвърляния из цялата спирка багаж и изпраните снощи дрехи от импровизирания простир от резервните връзки за обувки. Към 7:30 потеглям надолу към гара Лакатник, където веднага засядам и пия една бира.

Мостът над Искър:
 

image

 

Скалите с алпинисткото заслонче над Лакатник:


image


В 10:00 ми става ясно, че днес жегата ще е убийствена. Към един и малко стигам до село Лакатник със силна болка в лявото коляно. Жегата вече съвсем не се търпи, но откривам хранителен магазин в двора на една къща, където пия 3 бири на сянка и полагам нужните грижи за краката. В 17:00 потеглям за хижа Тръстеная. Почти не се бъркам по пътя и към 19:00 пристигам.


Останките от средновековния манастир Свети Пантелеймон в двора на хижа Тръстеная:

image


След малко идват двама младежи от София, които бях забелязал сутринта, докато пиех бира на гарата. Те са на излет и няма да ходят до морето. Хижарката анонсира, че вечерята ще е цър-пър и си поръчвам пържола с филийка хляб и бири. С пичовете си делим бутилка от вълшебното малиново вино и връзваме приказка на масата. По едно време обещаният за утре дъжд решава да подрани. Момчетата дълго се чудят дали да спят в палатката си, която е на няколкостотин метра, или да останат в хижата. Давам им половинката си домашна ракия, защото нещо не ми се пие, а си тежи в раницата. Оказва се, че хижарят има рожден ден и донажда от неговата ракия, а за мен – бира.

Към полунощ се оттеглям в стаята си. Решил съм да се откажа заради болката в коляното и съм се разбрал с нашите утре да почивам и вдругиден да се върна до Лакатник, откъдето да ме вземат с колата. Смирявам се с неуспеха.

Ден 4 / 02.08.2016

 

Понеже ми е почивен ден, ставам късно в 7:30 след чудесен сън. Докато пия чай и кафе, на поляната пред хижата пристига с бавна крачка самотен комеминеец – изтощен от вчерашната жега и две безсънни нощи. Решил е да си почине един ден, преди да продължи. Докато му обяснявам, че съм решил да се откажа заради травмата в коляното, успява да ме навие да продължим заедно. Ще се пробвам, пък каквото стане. Цял ден си почивам. Пера мръсни дрехи, готвя ориз, пия бири.

Ден 5 / 03.08.2016

 

Ставаме традиционно в 5:30. Тоалет(н)и, крака, багаж. Пием набързо по кафе и в 6:30 потегляме с бодра крачка. Отначало вървя добре, но след няколко часа отново съм с крак и половина. На левия само се подпирам, без да го сгъвам в коляното. При свиване болката е режеща и е мек като слънчасал кашкавал. Мажа го на всеки час като кукувица и се пооправя временно. Въпреки крака и по-тежката раница, съм доста по-бърз от моя спътник, който движи и с щеки. Чудя се дали не му пречат.

Оброчното параклисче на бай Коста (planinitenabulgaria), понастоящем разрушено от цигани, някъде над махалите Лесков дол и Брезов дол:

image


Още един оброк, малко преди природния феномен Раздвоената вода:
  

image


Навесът на х. Лескова:

image

Към 14:00 сме на хижа Лескова. Слизането от билото до нея е истински кошмар за коляното ми, а и два пъти се налага да пропълзим като истински десантчици под електронния пастир, с който е ограден добитъка, а с него – и прекият път до хижата. Хижарят го няма. Можел да дойде чак вечерта и да ни донесе домати и краставици. Мерси.

Решаваме да починем до 16:00 и да продължим до симпатичното кътче около чешмата Мечулица, намираща се под връх Данчулица. Дългата почивка в най-горещите часове ни се отразява особено добре и след нея направо хвърчим по трасето. Преди да тръгнем си целувам намазаното коляно и то ми се отплаща подобаващо – сякаш е станало някакво чудо и болката изчезва чак до стръмното слизане точно преди чешмата. Не мога да повярвам на коляното си. На някои стръмни изкачвания решавам да експериментирам с него и ги взимам на абордаж с леко подтичване или енергична крачка.

Чакало някъде там:


image


Високи сини планини...:
 

image

image

Ще ви изям всичките табели:


image

В 19:00 сме запалили по цигара на пейката до чешмата. На едно от дърветата даже има метален аптечен шкаф, съдържащ бинт, презерватив, спасително фолио и книга за отбелязване на гостувалите. Край огнището има събрани дърва, издялани шишове и скара за цър-пър, какъвто обаче ние нямаме. Ако имаше и по една бира в коритото на чешмата, щях на следващия ден да изкача Мургаш с прострации като хималайските пилигрими, обикалящи Кайлаш. Решаваме, че утрешната крайна цел е проходът Витиня, където пак ще спим на палатки. Вечеряме, мием, перем и всеки в палата си. Изключително обнадежден съм от днешния ден.

image

image

image

Ден 6 / 04.08.2016

 

Никога няма да успеем да тръгнем в 6:00. Събуждане в 5:15, потегляне в 6:50. Отначало не е кой знае колко стръмно, но малко по-късно изкачванията към Белия камък и Зла поляна са брутални. Издателят на пътеводителя си е позволил престъпно небрежната волност да ги опише като „плавни“, все едно ги е качвал лично с плавници на краката. Отнема ми към два дни да разубедя Павлин да се откаже от идеята за изкачване на Мургаш, но не успявам. Той сам се отказва in situ на Белия камък (дотам е много грубо около 1/3 от изкачването на Мургаш). Подсичаме и хващаме за Зла поляна. Скоростта ни е около 2 км/ч.

Станцията на Мургаш с много зуум:


image


Пристигаме крайно запъхтени на говедарника към 13:00. Пастирите ни канят вътре да хапнем и да пием по кафе. Дъ-ъ-ъ-ъ-ълга почивка до 16:15. Коляното ми отново е много зле, макар и да е почивало цяла нощ. След дългата обедна почивка се оправя и отново „мога да-а летя-а-а-а“ – поне за няколко часа и по-точно – допреди продължителното стръмно слизане към прохода Витиня по засипан с чакъл път, от който ходилата ми стават на козунаци. Изтощени пристигаме пред туристическата спалня към 20:10 и опъваме палатките. Успявам да приспя всички, включително една група от десетина човека от кол и въже с водач и превозвач на основния им багаж, последната част от които пристига „някъде към десет, десет и нещо“. Накрая си допивам двулитровата бира, щастливо закупена от стопанина на туристическата спалня, и пиша това към един и нещо. След 4 часа ставаме.

Още едно симпатично чакало:


image

Празнуваме победата с бира пред туристическата спалня на Витиня:

image



















 

 




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. lubara - Поздрави!
09.06.2017 11:38
Голям си шемет! Има ли още?
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: chris
Категория: Музика
Прочетен: 591016
Постинги: 436
Коментари: 1254
Гласове: 4682