ПРОЛОГ : 


Загледан в огъня, пламтящ в камината, отпи от бирата си и въздъхна облягайки се назад в мекото кресло. Вечната игра продължаваше, нямаше начало, нито край.  Вечното противопоставяне на противоположности, задвижвано от две сили, от които зависеше самият свят.  Това бе зад тях, реката на живота се бе върнала в руслото си, горещия поток бързаше през твърдта за да се излее в океана първичните води, които пречистени се връщаха обратно към извора, откъдето бяха тръгнали . И всяко ново бе забравено старо от преди. 
   Затова  " Сега" бе по-важно от  "Вчера"  и  "Утре", едното вече бе минало, а другото още не беше дошло. А  това  "сега"  с нищо не беше по-добро от  "онзи ден". Къде беше дългоочаквания мир, на който се бяха надявали? Вечен мир, безкраен покой, блаженство  достойно за самият Всевишен. 
  Вместо това нова буря заплашваше кораба Теран, носещ се около  своята котва  Тваздар, звездата им, Слънцето, което им даряваше живот. 
  Хериан отпи нова глътка и се усмихна умилено,  когато до ушите му долетя детски смях. Остави мрачните мисли за после и се извърна. Към него тичаше двегодишния му син и се заливаше от смях, явно повярвал, че  майка му наистина неможе да го хване. 
 - Приказка искам! - обяви момченцето като се опря в креслото. 
 - Няма ли да ти стане много? - запита го сериозно Ариана. Това хлапе имаше навика да налага желанията си все едно бяха неписан закон. 
 - Твойтъ беши късъ! - оправда се Сваран  и избърса нос с ръкава на пижамата. 
  - Толкова си заслужил. - отговори сурово Ариана гледайки го в очите. 
 Хериан се почеса по тила раздвоен. Ако откажеше приказка сина му щеше да започне да  " пее" вдигайки накрак всички съседи с ревовете,  които представляваха "песните" му. Ако се съгласеше...май щеше да си спи тук на креслото. 
 - Добре...- въздъхна. -  Имало едно време  двама търговци, Белчо и Черньо, били конкуренти и непрекъснато се борели по между си за клиентела и всеки измислял какви ли не гадости,  за да подлее вода на другия. Един ден в града дошъл трети търговец от същия бранш и прецакал и двамата. Край! - заяви накрая със строг глас, а очите му направо заповядваха на момчето да върви да спи. 
 - Мъ туй приказка лий?! - възкликна Сваран разочарован и хвана ръката на майка си готов да бъде отведен в стаята си. Нямаше смисъл да упорства този път.
 Хериан се загледа след тях, а когато се пребраха зад една от плъзгащите се врати отново обърна внимание на огъня. Не, небеше приказка, беше виц измислен от Стенел, на шега, но казваше достатъчно.  Стражи и стии, витеци и аешмади,  " добри" и "лоши", светлина и мрак...Отвъд това сега имаше жаби, но докога ли?   
 - Балришара-мислител! - изсмя се зад него Ариана и разроши косата му докато сядаше на облегалката за ръце отдясно. - Къде си се зареял този път? - запита го тихо.
 - При жабите. - отговори витека и остави халбата на поставка до креслото.
 - В тресавището?! Да те измъкна ли? - попита го и се ухили широко. 
 - Не се ли подразбира. - изсмя се Хериан и я дръпна при себе си.  Мрачните мисли излетяха от главата му заместени от други, по-хубави.  Поне за сега.


Не, че имаше голям смисъл да го прави, но все някак трябваше да поддържа форма. А най добрият начин беше чрез нощния обход на Еаритай, почвайки от произволен етаж, и вървейки из коридорите до зори, когато светлините щяха да грейнат отново. Сега цареше тъмнина, наподобяваща нощ, която усилваше впечатлението, че върви по улиците на одавна заспал град. Единствено изкуствените звезди блещукаха от таваните правейки мястото да прилича на одавна забравена гробница,  из която бродят само сенките на древни царе. 
 Всъщност си имаше забавление по пътя, да не му е скучно, в ушите му гърмяха песните от най-новият албум на витека Раул : " Окото на Змията",  така че Атиг не се чустваше чак толкова сам. Не беше длъжен да обикаля, правеше го защото иска, пък и отвреме на време подочуваше интересни неща, или виждаше такива. Нямаше нищо по- хубаво от пиян витек нуждаещ се от помощ за да се добере до апартамента си. Бяха като латерни с мегафони.
 Забеляза поредния такъв да лежи насред коридора и поклати глава.  Спря при него и клекна за да го събуди.
 - Ей, приятел, неможеш да спиш на улицата. - пораздруса го като хвана рамото му. Рано сутрин по коридорите минаваха роботи-чистачи и щеше да им пречи. - Събуди се. - разтърси го силно и очите му проследиха с неверие главата,  която се търкулна настрани от тялото. - Какво...? -  С изумление усети как метал се врязва във вратъ му, преглъщайки болката отправи поглед към убиеца с безмълвен въпрос: "Защо?", но знаеше, че няма да получи отговор. 
 Сянката огледа труповете на двамата витеци, обърна се и потъна в мрака с безшумни стъпки. 
 В тъмнината остана да звучи само песента на Раул,  идеща от слушалките на Атиг. Думи изревани с цяло гърло, като възспоменание за това, което е било, и това, което идва.

14-ет +