След толкова години едва ли някой си спомняше за него. Единствено собствените му мисли го навестяваха понякога в отдалечената къщав планината, където беше избягал отдавна. Но дори човек да се скрие на другия край на света,  трудно би могъл да се скрие от собствените си спомени.

Избягваше да ходи в онази стая, спомените се криеха в нея. Заключени. Но сега нямаше как, трябваше да вземе фенера от там. Отключи плахо и влезе. Завесите бяха спуснати, мебелите – покрити. Дръпна найлона и погледна лавицата под него. Колко много неща беше взела тя със себе си, когато си отиде оттук преди няколко години. Защо жените винаги, когато си отиват, взимат със себе си неща, които не им принадлежат – неща, които са им харесвали или били полезни; безполезни или ценни предмети, дори част от нас? Дали искат отплата за любовта си, сякаш обичат по задължение и накрая трябва да получат нещо в замята? Господи, колко неща беше взела със себе си…

Докато си мислеше за нея, неволно още една случка изниква в съзнанието му. Денят, когато Коста замина и седяха в бара на хотел „Ястребовото око“, разговаряйки за онези дребни, но много важни неща. Към 22ч Коста си тръгна. Колко спокойно може да бъде дори по това време. Тиха музика, приглушена светлина и запалени свещи по масите, а и виното беше добро. Тогава я видя да влиза и да се насочва към бара. Стройна, облечена в изящна рокля по тялото в тъмно червен цвят, който по-скоро успокоява, отколкото предизвиква; с не прекалено дълга, руса коса, но без да изглежда профанизирано; носеше обици с висулки, а обувките й на тази светлина изглеждаха черни, но когато се преведе на бара, за да поръча своето питие и повдигна на пръсти единия си крак, подметката отдолу засия в цвета на роклята.. Всичко в нея изглеждаше толкова стилно, подбрано, префинено, имащо своята цел. Той никога те беше виждал жена като нея, която да изграждаше така неустоимото противоречие да прелива сложно подбраното в простота. Наистина нямаше как да устои. Взе чашата, стана и отиде на бара, облягайки се с гръб към него, след което леко завъртя глава и я загледа, докато барманът й подаваше нейната чаша. Изчака я да отпие и я попита:

              -- Какво пиеш?

              -- Шардоне. А ти?

              -- Ризлинг.

Тя го погледна с несдържана изненада и за момент лицето й грейна, след което придоби обичайните си черти.

              -- Аз съм Джеймс.

              -- Клара.

Докато той обмисляше какво да каже, Клара бръкна в чантичката си, написа нещо на едно листче, прегъна го на две и го сложи в малкото джобче на сакото му. След което се завъртя много елегантно по онзи кокетен начин, по който само жените могат – усуквайки тялото, оставяйки с вперен в теб поглед един допълнителен миг, малко преди да тръгнат.

Той бръкна в джобчето и извади прегънатото на две листче. На него пишеше:

Сгъна листчето и тръгна към фоайето, подмина асансьорите и излезе на улицата. В него имаше твърде много гордост, която му пречеше в такива моменти, дори когато наградата бе Клара.

***

Тези две случки по отделно никога не са били толкова интересни, колкото когато той за първи път ги съпостави една с друга. Беше ли възможно всъщност жените, които толкова да търсеха любовта, да я предлагаха в замяна на такава солена цена? Независимо колко истински и безкористна любов им предлагаш, те винаги обвиняваха хора като него дори в безчувственост. А нима себеотрицанието се плащаше? Нима беше все едно дали една жена обича един или много, само накрая сметките винаги трябваше да излязат. Беше чудовищно дори да си помислиш такова нещо.

Беше объркан. Не знаеше дали може да вярва на подобни мисли. Пусна найлона върху лавицата и излезе от прашната стая, а след себе си заключи. Направи един малък калъп от дървени летви, забърка цимент, който изля в калъпа, а след това сложи вътре и ключа.