Д.Петков, 1893: Истината за Задунайская губерния

Сборникът "Окупационен фонд, основан за създаване

на Руско-дунавска област" от 1892 г.

Митовете на русофилската пропаганда около 3 март се заключават общо взето около твърдението, че Русия дала на българите свобода и независимост.

За да оценим обективно Санстефанския мирен договор трябва отговорим на въпроса какво всъщност дава на българския народ Русия на 3 март 1878 г.?

Крайната цел на революционните борби на българите през Възраждането е политическо освобождение, т.е. възстановяване на българската държавност. Идеалът на българите през Възраждането е създаване на СВОБОДНА, СУВЕРЕННА (НЕЗАВИСИМА) и ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРИЯ.

Санстефанска България не е никаква реализация на този наш идеал. Тя е по-скоро негов антипод. Първо тя не е свободна. На много места в текста на договора се използва терминът "окупация", "окупационен", "окупационна". Този легален термин се укрива и до днес умишлено, макар че той личи дори от френския текст на договора. Причините са най-малко две. Самият термин "окупация" е натоварен с отрицателен смисъл от периода на световните войни. И второ - не върви обявената от пропагандата за "освободителка" Русия да бъде окупатор. Ако се обърнем към тълковния речник, ще видим, че универсалното значение на понятието "окупация" означава "задържане на територия и контрол върху нея". И точно такива са действията на Русия по време на войната от 1877-1878 г. и веднага след нея.

Санстефанска България е окупирана област. Това е факт, който няма как да се скрие. Окупираната територия не е свободна. В окупираната територия друга сила (държава) упражнява върховната власт. Български държавни институции все още няма. Те ще бъдат тепърва изграждани от органите на временната руска окупация в периода 1877-1879 г.

И този факт сам по себе си показва подчинения статут на Санстефанска България.

Санстефанска България е окупирана от цял руски окупационен корпус.

Чл. 8 определя, че той ще включва 6 пехотни дивизии и 2 кавалерийски дивизии с численост 50 000 души. "Освободителката" предварително се е договорила с великите сили, че ще наложи окупация в освободената територия. По-важното е, че присъствието на чужди войски в Санстефанска България потвърждава извода за нейната зависимост и липсващ суверенитет.



Чл. 8 от Санстефанския договор. Вляво - текстът на френски език,

а вдясно - превод на български език

В чл. 7 и чл. 8 от Санстефанския договор е посочено, че България преминава под руска окупационна aдминистрация, поверена на един руски императорски комисар за период от две години. Няма задължение на Русия да изтегли войските си. Не е уточнено от кога започва тази окупация. По всичко личи, че Русия и по-точно граф Н. Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България.

Това се вижда в чл. 25 на договора, според който "пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н.в. руския император и н.в. султана."

Санстефанският договор има предварителен характер и е ревизиран в Берлин на 13.07.1878г. Чл. 22 на Берлинския договор намалява срока на руската окупация от "приблизително две години" на 9 месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период.

След като Санстефанска България е окупирана тя не е суверенна държава. Лишена е от държавноправен суверенитет.През XIX век в Европа се формира разбирането за държавата като самостоятелен субект на отношения и най-вече на правоотношения, със свои функции и организация, закрепени в конституция. Държавно-формиращите елементи са три - държавна територия, народ като субект и обект на упражняване на властта в държавата и държавна власт.

Не всички от трите елемента за България на 03.03.1878 г. са налице. Липсва най-важният елемент държавната българска власт, която осигурява доминирането над другите два елемента - земята и хората. Суверенитетът е основен признак на държавната власт. Санстефанска България е лишена от суверенитет и окупирана от руски войски област. Суверенитетът го разглеждаме като вътрешен и външен. Вътрешният представлява упражняване на върховната власт в определени териториални граници на държавата. Външният суверенитет е независимостта на държавната власт от други държави.

В добавка ще посочим, че Санстефанският договор нищо не споменава за български държавни символи - герб, печат, знаме, химн, столица. А държава без такива символи няма. Обикновено това е конституционноправна материя, т.е. подлежи на уредба в основния закона на една държава, само че в Санстефанският договор не се говори за конституция. В неговия чл. 7 се споменава твърде широко за "организация на бъдещото управление според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества." Следователно говорим за органически устав на автономни, но не независими държави.

Чл. 7 подчертава отново зависимостта на княжеството, защото неговият държавен глава (княз) ще се избира по сложна процедура от населението при потвърждение от Високата Порта и по съгласие (консенсус) между великите сили. Няма пряк избор на държавен глава и това положение не може да се измени, защото пак според чл. 7 "В случай на овакантяване на достойнството на княз на България изборът на нов княз ще стане при същите условия и форми."Самият княз е зависим не само от великите сили и Портата,

но и от руския императорски комисар. В това отношение има категоричен текст в чл. 7, който фактически овластява като върховен управител руския императорски комисар за срок от цели 2 години, който ще има много важни функции: ще въвежда новото управление и ще осъществява надзорът за неговото упражняване.

Върху руската окупация на практика няма международен контрол. Допускане на специални делегати от Европа към комисаря е само хипотеза, която може да се осъществи едва след изтичане на първата година от окупацията и то ако се постигне съгласие по въпроса с участието и на Турция. Текстът на договора е с пожелателен характер. Това е трудна и почти невъзможна хипотеза за установяване на международен контрол над руската окупация. По Берлинския договор този въпрос ще бъде изчистен и ще бъде доста по-добре уреден чрез установяване на прецизен механизъм за европейски контрол.

Чл. 9 от договора предвижда плащане на годишен данък на сюзеренния двор, т.е Османската империя, "чийто размер ще бъде определен допълнително върху средния приход от цялата територия, която ще съставлява княжеството." Това е още едно доказателство, че България не е изцяло свободна, а зависима от султана държава, трибутарно, т.е. плащащо данък княжество.

Чл. 10 от договора въвежда екстериториално право на турските войски през българска територия. Русия великодушно отстъпва на победена Турция право да прокарва свои войски през българска територия. Този чл. 10 създава условия за удължаване за неопределено време на руската окупация на България и явно това е била целта, за да бъде вкаран в договора.

Граф Н. Игнатиев се опитва да обвърже австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина с руската окупация на България и то преди австро-унгарските войски да нахлуят в Босна и Херцеговина. Той дори намисля да се иска от австро-унгарците да излязат от там "едновременно с прекратяването на нашата окупация на България."

Граф Н. Игнатиев знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този недостоен пазарлък може да се увековечи руската окупация на България.

Да очаквам, че някой ще го прочете е „кауза пердута“ ама знаеш ли!?