Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.04.2017 10:07 - Защо не трябва да бъде допускано издигането на паметник на Александър II в Свищов - Четиво само за българи и за неграмотни свищовски управници
Автор: kolevn38 Категория: Политика   
Прочетен: 2429 Коментари: 3 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 Янко Гочев - историк

Понеже кметът на Свищов счита, че било "патриотично" и "исторически" да издигаш паметници на чужди държавни глави, с предпочитание на руските на българска територия, ще му напомним всичко, което е свършил този владетел, наречен още "Цар Освободител", но освободител не на българския народ, а на руските крепостни селяни истински роби.
При това освобождението им през 1861г. не бива да се абсолютизира и идеализира поради половинчатия характер на аграрната му реформа, намерила израз най-малко в две свои характерни черти:
1. Личната свобода на бившите крепостни роби не води до икономическа свобода, защото голяма част от селяните в империята му са задължени десетилетия наред да изплащат дълговете на своите бивши господари.
2."Oсвободените" селяни нямат право да напускат територията на общината, т. е. свободно да се придвижват из империята, (право, получено години по-късно министър-председателя граф Столипин) - "привилегия", която има българите, поданици на османския султан, в това число свищовлии. Руското робство над руснаците е исторически факт, укриван и до днес, но отразен в много документи от епохата, вкл. от български възрожденци. Типичен пример е статията на З. Стоянов "Где е най-голямото робство?", в която той дебело подчертава:" Ние, дето се турим в положението не на граждани на днешното авантюристическо правителство, а на турски раи, с гордост на челото констатираме тоя факт, че овцете, козите, говедата и кокошките на нашите бащи са били в Турция ШВЕЙЦАРСКИ ГРАЖДАНИ, когато нашите нещастни братя руски селяни са били до сто пъти по-долни". Критичният поглед върху управлението на Александър II (1855-1881) ни позволява да обобщим, че същият "либерален" император и виден реформатор е замесен пряко, т.е. лично или чрез назначени, т.е. зависими от него лица (дипломати, чиновници, агенти и военачалници) в следните АНТИБЪЛГАРСКИ ДЕЙСТВИЯ:
1. Преследване на волжките българи, които през 60-те години подобно на дунавските си братя започват организирано освободително движение. През 1862 г. е основано движението на духовника Багаутдин Хамзин - Ваисов, който се обявява срещу руската политическата власт и се бори за независима българска държава, като прилага само мирни средства за борба, широко разпространеното днес гражданско неподчинение. Ваисовците въвели дори собствени паспорти, в които срещу националност пише "ал-булгари" , т. е. "българи". Император Александър II не дава свобода на националното им самоопределение и на мирната им борба отговаря със сила и репресии, като смазва всички прояви на тяхното движение. Счита ги за врагове, подобно на поляците, чието въстание жестоко потушава през 1863-1864г. По този начин Александър II е продължител на руската АНТИБЪЛГАРСКА политика спрямо тези наши сънародници (мюсюлмани и християни), започната още от поробителя им цар Иван Грозни в средата на XVI век и продължена и от приемниците му руски управници, както монарси от династията на Романови до революциите от 1917г., така и от техните врагове болшевиките, в това число вождовете им Ленин и Сталин.
За сведение на кмета на Свищов ще посочим, че само руските владетели императори до 1917г. и болшевишки диктатори след 1917г. са изобретатели на нова "инженерна" политика на антибългарска основа, която се изразява в създаването на измислени нации само за сметка на българите в Поволжието "татарска" (през 1920г.) и на Балканите "македонска" през 1934г. на теория и след 9.09.1944г. на практика в комунистическа България и в "братската" й комунистическа Югославия.
2. Провеждане на демографската (преселническа) политика с АНТИБЪЛГАРСКА насоченост. Този император е организатор на последното голямо преселение на българи в Русия. Той продължава политиката на своите предшественици, които по време и след руско-турски войни от XVIII-XIX век изселват стотици хиляди българи. Така "Дядо Иван" не освобождава, а обезбългарява цели български села и градове. Значителни територии са обезлюдени и обезбългарени. Русия принудително разрежда българския етнически елемент в този коридора покрай Черноморието, за да бъде по-лесно осъществим натиска й на юг към Проливите при една евентуална следваща военна кампания. Александър II доразвива тази политика, като я обогатява с нови форми.
През 1864г. той окончателно печели тежката и дълга Кавказка война, съпроводена с етническо прочистване на местния мюсюлмански елемент, част от който прогонва и насочва към българските земи. Само за едно десетилетие (между 1856г. и 1867г.) в българските земи пристигат между 350 000 и 400 000 мюсюлмански бежанци от Северното Причерноморие, Крим и Кавказ. Преселението, което Русия натрапва на Османската империя по схемата за размяна на населението е буквално заплащано от българите, за което има много сведения в тогавашния печат. Българите са принудени да им строят домове, да приемат по къщите си тези неканени гости и даже ги хранят. Така по вина на Русия в плодородните български земи са настанени неканени гости от размирен Кавказ, които въпреки че получават от турската власт земя, инвентар и добитък, не се занимават със земеделие и скотовъдство, а се изхранват чрез грабежи за сметка на българите. Според Иван Хаджийски развилнялото се черкезко и татарско разбойничество през 60-те и 70-те години на XIX век е една от естествените подбуди за Априлското въстание. Във връзка с това преселение Г. Раковски твърди: "Християните никога няма да забравят тази афера от сега та на веки, че в XIX век РУСИЯ Е ПРИЧИНА ЗА НАСЕЛЕНИЕ НА ВАРВАРИ ПОМЕЖДУ ИМ". Затова през 1861г. той издава брошурата си, в която нарича руската демографска полиика ""УБИЙСТВЕНА"" за българите! - " ВСЯКОГА ПРОКЛЕТА РУСИЯ, когато е имала бой с Турция, ЛЪГАЛА е бедните простодушни българи, че уж за тях отваря такъв бой и че уж тях иде да освободи. Но нейната цел е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде добре и от това, щото тя ни в един договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобности за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи как по-добре да ги приложи в действие".
3. Преследване на водачите на бесарабските и таврийските българи в колониите, които са създали в Южна Русия (дн. Украйна) и посягане на техните автономни институции (църкви и училища).
"Либералният" курс на реформатора Александър II не им носи никаква свобода, а нови страдания. Руските власти ги поставят при изключителен режим, фактически ново робство, за което говори великият български поет-революционер Христо Ботев на страниците на своя революционен вестник "Знаме" през 1875г. бр. 13 от 4.04.1875г. Там има следния цитат: "Русия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии".
Тъкмо Александър II посяга на първата българска гимназия в Болград, Бесарабия, която след 1878г., т. е. след връщането на областта в пределите на Руската империя губи българския си облик, като елемент от общия процес на русификация на бесарабските българи. Той затваря дори печатницата към българската гимназия, понеже явно счита, че печатането на книги и учебни помагала на роден език е "престъпление" по руските закони.
В това отношение политиката на Александър II е продължение на тази на неговите предшественици, а и на неговите приемници болшевиките след 1917г., което е много добре описано от българския писател от Таврия Мишо Хаджийски в своя забележителен труд "Българи в Таврия". Разказвайки за престъпленията на болшевиките, в това число за разкулачването по време на насилствената колективизация през 1929-1930г. и изкуствено предизвикания масов глад (голодомор), довел до милиони жертви през 1933г., той изрично отбелязва: " РУСКИТЕ ПРАВИТЕЛСТВА, НЕЗАВИСИМО КАКВИ БЯХА, ВИНАГИ ИМАХА ЕДИН СТРЕМЕЖ - ДА НИ ПОРУСЯТ."
С други думи М. Хаджийски стига до заключението, че асимилацията на българите и тяхното унищожение е била неизменна цел на руските императорски и болшевишки власти. Извод, който между впрочем правят правят и великите наши възрожденски водачи Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Захари Стоянов, който в предговора към второто издание от 1886г. на брошурата на Г. Раковски изрично пише: "Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч. са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския…"
4. Създаване на казионните славянофилски комитети, които под благотворителна форма пропагандират руската политика сред българите, в това число чрез насаждане на вредния и опасен за самото съществуване на българския народ ПАНСЛАВИЗИМ. До есента на 1875г. славянофилите са под ръководството на Азиатския департамент на МнВР на Русия. След това по време на Източната криза преминават под контрола на МВР. Престолонаследникът Александър е почетен председател на Московския славянофилски комитет, а императрицата е покровител на дамските отделения на славянските организации. Техният водач Иван Аксаков в своя в. "Ден" пише: "да освободим от материален и духовен гнет славянските народи и да ги дарим с дара на самостоятелното духовно и може би и политическо битие под сянката на могъщия руски орел - това е историческото призвание, нравственото право и задължението на Русия". Същият Ив. Аксаков във вестник "Русъ" изрично признава: "Всяко тържество на България е смърт за Русия!"
Тези славянофилски комитети и организации са замесени и в много антибългарски проекти. Ще посочим само един от тях - проекта от 1871г. на генерал Иван Кишелски, българин на руска служба за създаване на общ "руско-славянски език". През 1871г. сред дейците на славянските комитети в Русия (включително с участието на българи) се появява идеята за претопяване на съществуващите славянски езици в единен общ "славяно-руски език". Проектът обслужва изцяло панславистите, които се борят за създаване на обща "славянска империя" начело с Русия и общият "славяно-руски език" е първата стъпка към нейното изграждане. Александър II одобрява този проект и дори разрешава на руски учени и дипломати да сондират почвата за реализирането му, което показва, че бъдещият български "освободител" замисля покушение над българския език и неговото умъртвяване! Неслучайно българските възрожденци отхвърлят изцяло панславизма. Във вестника си "Дунавски лебед" той пише: "Панславистките идеи са хиляди пъти по-опасни и по-гибелни за народността ни от панелинската".
5. Назначаване на отявлени българофоби за руски дипломати - шефове на Азиатския департамент към Министерството на външните работи, посланици и консули. Ще посочим само две имена с доказана вредителска антибългарска дейност. Генерал П. Стремоухов - знатен византийски аристократ, организатор на преселението на българите в Южна Русия от 1861-1862г., който става заместник директор на Азиатския департамент (1861-1864) и негов директор (1864-1875), както и генерал граф Николай Игнатиев, назначен за посланик в Цариград през 1864г., известен още като "вицеимператорът на Цариград", "Москов-султан" или "Лъжко паша".
В записките си същият пише: "Русия е принудена да бъде господар на Константинопол по един от двата начина: или да подчини владетеля на града и Проливите, обезпечавайки своето изключително влияние над съществуващата там власт, или пък при противодействие на Европа и неподатливост на местното правителство да завладее този пункт... За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им към враждебния лагер. Австрийските и турските славяни (в това число българите - б. м.) трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т. е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се със собствения си хуманитарен успех - е безразсъдно и осъдително. Посочена е и "целта" на руските "грижи" спрямо българския народ": "да държим в нравствено подчинение съседните области (т. е. България - б. м.) и да превърнем българското население ... в послушно оръдие на руската политика..."
За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чиито главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия".
6. Отказ от подкрепа на движението на българския народ за създаване на самостоятелна българска православна църква през 60-те години на XIX век.
В разгара на масовите борби на българския народ през Възраждането, т. е. от Великденската акция (3.04.1860) до създаването на Екзархията чрез султанския ферман от 28.02.1870г. той следва една и съща политика с антибългарска насоченост в подкрепа на Цариградската патриаршия - духовният поробител на българския народ в тази епоха. Спазва се догмата за единството на източното православие. Русия е последователен противник на борбите за църковна независимост. Неслучайно сред българите не възникава русофилска църковна партия. Има какви ли не др. партии, в зависмост от търсените комбинации за решаване на българския църковен въпрос, който е и национален (западняци, вкл. униати, дори туркофили), но няма русофили! Често руските дипломати прибягват и до заточенията на водачите на църковните борби като средство за обезглавяване на движението и наказване на "непокорните" българи. Някои от водачите ни заточвани по два-три пъти. Особено се проявява в следването на тези инструкции граф Н. Игнатиев както с борбата си за обезсилване на чл. 10 от фермана от 1870г. и преместване на седалището на Екзархията извън Цариград, така и с подкрепа на акта на Патриаршията от 1872г. за обявяване на българската екзархия за "схизматична".
7. Преследване на водачите на българските униати, опитали се да търсят друго решение на българския църковно-национален въпрос, извън хватката на руския Азиатски департамент, в това число и предприемане репресивни акции срещу водачите им. От тях изпълва прякото участие на императора в аферата "Йосиф Соколски" през 1861г. Александър II дава личното си съгласие за отвличането с измама на този голям български патриот, който става една от първите жертви на руската държавна и църковна антибългарска политика. Резолюцията на "Царя Освободител" е следната: "Това е много куриозно, защото ние ще можем да го използваме за връщането на българите в ортодоксията. Съгласен!" Той не се отказва дори от крайна средства, за да унищожи униатите. Трагично завършва живота си следващия водач на униатите Рафаил Попов, отворен в 1876г., малко преди началото на Априлското въстание.
8. Подкрепа за създаване на новата държава Румъния. При Александър II процесът на обезбългаряването на долнодунавските княжества, плътно населени с българи от векове придобива нови форми и измерения. Независимо от отслабването на руското влияние след Кримската война (1856) по фанариотска линия този процес придобива фактически своя завършек със създаването на новата изкуствена държава Румъния, чийто фанариотски елит която по-късно е използван за много акции и дори във войните на България за национално обединение (1912-1918). Промяната в долнодунавските княжества има своите персонални измерения. Така например в Молдова вместо родолюбеца с български произход Никола Богориди (правнук на Софроний Врачански и син на Стефан Богориди) княз става Йоан Кантакузин - представяител на болярски и княжески род, свързан с византийския род Кантакузини.
9. Преследване по линия на Азиатския департамент на българските революционни организации и на водачите на българската революция. Това важи както за свободните от руските пари, агенти и влияние ТЦБК на Иван Касабов (1866-1868) и БРЦК на Левски (1869-1872), така и на техните водачи.
ТЦБК е разбит задкулисно чрез агентите на граф Н. Игнатиев пловдивския вицеконсул Н. Геров и Хр. Георгиев от Добродетелната дружина заради "вредните" за руските интереси идеи за духовна и административна автономия на българите в Османската империя, постигната по пътя на реформите. Еволюционният път на този комитет е опасен, защото може българите сами действително да се освободят без Русия.
БРЦК на Левски е разбит по-трудно чрез система от мерки, насочени към изолация на неговия лидер, прикачване на надзорник към него Д. Общи, провокиране на раздори, серия от предателства, довели до залавяне на Апостола, отказал да вдигне въстание през есента на 1872г. по руска поръчка, фалшив съдебен "процес", насочван и умело дирижиран в сянка от "вицеимператора на Цариград" граф Н. Игнатиев с предизвестен край - убийството на неподкупния и непреклонния Българин Васил Левски като противник на руската имперска политика на всяка цена. С разгрома на БРЦК в началото на 1873г. Русия възвръща контрола си над българското революционно движение..
10. Засилване "материално и финансово", в това число и военно на автономна Сърбия, станала през 60-те години на XIX век стожер на руската политика на Балканите. Разработване на антибългарски проекти за "южнославянска федерация" и тяхното реализиране чрез поставени лица (агенти) и руски поданици като братята Христо и Евлоги Георгиеви и организации като Добродетелната дружина (комитет на "старите"), чиято реализация не само не би довела до освобождение на българския народ, а напротив - ново поробване. Така Александър II продължава антибългарската политика на своя предшественик "жандарма" Николай I (1825-1855), съдействал на Сърбия за осъществяване на първия териториален грабеж на българските земи през 1833г. Тогава под руски дипломатически натиск султан Махмуд II на 26.10./7.11.1833г. издава Хатишериф, с който отстъпва 6 спорни нахии (околии) на Сърбия. Това са Неготинска, Тимошка, Зайчарска, Гургусовацка (дн. Княжевацка), Крушевацка и Алексинацка околия. За тях дори хърватският учен Стефан Веркович признава, че са населени с 200 000 души, говорещи чисто български език. Сърбия увеличава територията си от 24 400 кв. км. на 37 740 кв. км., или се разраства с цели 13 300 кв. км. За пръв път в своята история тя достига до р. Тимок. Това е първият открит сръбски грабеж през XIX век на български земи. И тази схема на разширение на Сърбия за сметка на България с помощта на Русия ще бъде прилагана отново и отново и в следващите епохи
11. Изграждане на първия Балкански антиосмански съюз на православните християнски народи на Балканите в периода 1866-1869г. с участието на Сърбия, Гърция и Румъния за сметка на българите, привлечени като "съюзник". Съюзните договори на трите държави от не само не предвиждат освобождение на България, а точно обратното - планират окончателното й унищожение чрез подялба на българските земи между съседите ни. Реализирането на тези тайни проекти означава смърт и унищожение на българския народ чрез изтребление на една част от него и асимилация на останалата му част от сърби, гърци и румънци. В Азиатския департамент българското етническо присъствие и надмощие на Балканите през XIX век се е разглеждало като сериозна заплаха за имперските интереси на Русия, особено в епохата на Възраждането, когато българския народ се консолидира, оформя своето доминиращо етническо присъствие в Мизия, Тракия и Македония и фактически прераства в нация чрез разгръщане на мощното движение за църковно-национална независимост.
Така император Александър II и посланик граф Н. Игнатиев се явяват предшественици на последващите панславистки руски комбинации на антибългарска основа, в това число опитите на император Николай II (1894-1918) да унищожи България през Междусъюзническата война от 1913г. и по време на Първата световна война (1914-1918) чрез агресия срещу България по въздух, вода и суша в Добруджа и Македония и на южнославянските панславистки проекти на диктатора Сталин в края и след Втората световна война (1944-1948), в който окупирана от Червената армия комунистическа България с вожд съветския поданик Георги Димитров е звено, но и последната брънка, подчинена територия, управлявана от Белград и Москва, ограбвана и периодично прочиствана откъм осъзнат национален елемент.
12. Неподкрепа на въоръжените борби на българите през 60-те и 70-те години на XIX век. Нито една българска чета или въоръжена формация не се ползва с руска помощ, с изключение на зависимите от Азиатския департамент чети от 1867г. на войводите Филип Тотю и Панайот Хитов - доказани руски и сръбски агенти и легии. Същевременно се дава подкрепа за турците, в това число на дипломатическо ниво и чрез предоставяне на агентурни сведения с цел пълно изтребление на независимите от Русия и Сърбия български чети и отряди като Зайчарската от 1867г. и четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868г.
13. Следване на туркофилския курс към запазване на статуквото - официална негова линия след Кримската война (1856) и особено от края на 60-те години с отшумяване на балканската криза, от която печелят сърби, гърци, румънци, но не и българите. Този курс следва твърдо и последователно посланика му в Цариград граф Н. Игнатиев. Укрепването на руското влияние в Цариград е използвано не за издействане на придобивки в полза на българите, а за решаване на чисто руски имперски цели по Източния въпрос, свързани най-вече с ревизия на унизителния за Русия Парижки мир от 1856г., което тя без война частично постига през 1870-1871г.
Този курс намира потвърждение и в началото на Източната криза през 1875г. и особено по време на Априлското въстание от 1876г., което не е подкрепено от Русия. Същевременно чрез своите дипломати и агенти императорът се намесва решително във въстанието едновременно в няколко посоки: към промяна на тактиката на борба в Сливенския революционен окръг, с което ограничава масовия му характер, към разпалване на излишни кръвопролития като насилствено опожаряване на български села в Средногорието или дори в посока към ликвидиране на неудобни организатори и водачи на четническите акции, като Хр. Ботев. Стратегията на Русия е да се допусне задълбочаване на турските жестокости над българите като ответен отговор на тяхното въстание и от обилно пролятата българска кръв да се подготви почвата на война на Балканите. Русия се възползва максимално от страданията на българите по време и след въстанието, но решава да води война не веднага след потушаването му, а доста по-късно едва след като подпомаганата от нея финансово и военно Сърбия е разгромена от турската армия през октомври 1876г. Ултиматумът на граф Н. Игнатиев от 19/31.10.1876г. цели спасяването на Сърбия, а не на българския народ.
14. Използване на българското движение по време на Руско-турската война (1877-1878) за свои цели. Допуска създаване на Българско опълчение, официално наречено "Пеши конвой на главнокомандващия", но с второстепенни (обозни, охранителни и конвойни) функции, не го въоръжава с модерно оръжие, не допуска българско знаме с българска символика (укрива ушитото от Щиляна Парашековова такова), не допуска да бъде командвано от български офицери, каквито вече име, не му позволява да участва в главните операции на Дунавския театър, отклонява го в друга второстепенна посока по време на заключителния поход на руската армия през зимата на 1878г. към Цариград. Опълчението се доказва като сила, която може да решава важни битки като тези на Шипка не благодарение на Русия, а въпреки нейната политика и грешки на нейното командване, основно вследствие саможертвата и бойния дух на самите опълченци.
15. Допуска некомпетентно и дори некадърно на моменти водене на войната срещу турците от 1877-1878г., в това число промяна на плановете за война, грешки в избора на направленията на главния удар, подценяване на Османската империя с нейните въоръжени сили като противник, ангажиране на свои войски в излишни позиционни боеве от местно значение, лошо снабдяване на войската - сериозен проблем, частично решен вследствие безкористната помощ на българското население, организиране и провеждане на погрешни атаки при Плевен и отказ от водене на боеве срещу настъпващия противник при освободената Стара Загора, основно поради нежелание на командващия Предния отряд прехвален генерал Й. Гурко да се сражава в открито поле заедно с опълчението ни срещу армията на Сюлейман паша. Всичко това води до удължаване на войната с цели месеци, която в определен момент до падането на Плевен в декември 1877г. има неясен изход. Последица е увеличаване на броя на жертвите основно сред българското население, станало лесна плячка на турските войски и башибозук и подложено на страшни кланета като тези при Стара Загора, която генерал Й. Гурко отказва да брани и подбалканските селища.
16. Сключване на тайни сделки за сметка на българския народ с неславянските и неправославни велики сили Австро-Унгария и Англия при подготовката на войната от 1876-1877г. и в края на дипломатическото решение на Източната криза от пролетта на 1878г. Подписът на руските дипломати, инструктирани от императора стои под четири такива антибългарски тайни споразумения: Райхщат от лятото на 1876г., Будапеща от януари 1877г. и март 1877г. и Лондон от 18.05.1878г. С първите три споразумения Русия е отказва да допусне създаване на компактна славянска държава на Балканите срещу териториални отстъпки в полза на Австро-Унгария (Босна и Херцеговина), а последното Лондонско споразумение погребва окончателно Санстефанския договор и предопределя до голяма степен краха си на Берлинския конгрес през лятото на 1878г.
17. Тайно чрез граф Н. Игнатиев и неговите дипломати саботиране на решенията на посланическата конференция в Цариград от края на 1876г., приела проект за реформи в империята за създаване на две автономни области в граници, почти съвпадащи с тези на диоцеза на Екзархията, признатата от великите сили.
18. Отказ от създаване на свободна българска държава в Санстефанския договор от 19.02.1878г. Вместо свободна България се изгражда на "Руско-дунавска област" в периода на временната руска окупация на българските земи (юни 1877 - май 1879), която представлява фактически балкански ПРОТЕКТОРАТ на Руската империя, окупирана територия за неопределен срок от приблизително 2 години по Санстефанския договор от цял 50-хиляден руски императорски корпус, издържан изцяло за сметка на окупираната земя.
19. Трайно и необратимо разпокъсване на българските земи на Балканите в Сан Стефано, (където ПО ВИНА на Русия не участва нито един българин при подписването на условията на мирния договор) и унищожение на диоцеза на Българската Екзархия.
На 19.02.1878г., ст. стил, в деня на своето възкачаване на престола, чрез подписания от неговия посланик граф Н. Игнатиев Санстефанския мирен договор в пределите на Балканската руско-дунавска област не влизат големи български земи - Северна Добруджа, крепостта Варна, значителни части от Одринска Тракия, Родопите, Западна Тракия, между реките Места и Марица, Поморавието с Нишко и Лесковацко и Македония, която само формално е включена в пределите на Санстефанска България, но всъщност никога не влиза в нея, защото руски окупационни войски не настъпват. В добавка някои санстефански части на България като Пирот са окупирани от сърбите. Така император "освободителят" Александър II става пръв поробител на севернодобруджанските българи (предадени против волята им на Румъния), голяма част от тракийските българи, родопските българи, македонските българи и моравските българи - всички лишени от право волята на този император да бъдат част от свободна България и включени насила в пределите на съседните държави с всички отрицателни за тях последици, а някои дори като тези в Македония върнати под турска власт.
20. Неподкрепа на борбата на българския народ срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес, довели до разпокъсване на разпокъсаната още в Сан Стефано България и отказ да бъде подкрепено Кресненско-Разложкото въстание в Македония през 1878-1879г. Още в този ранен период на създаване на македонския въпрос Русия при Александър II заема крайно антибългарска политика, която дава основание на поета-революционен Пейо Яворов през 1902г. да я наречен "джелатина" на Македония.
21. Създаване на условия за налагането през 1883г. на така наречения окупационен дълг. Александър II налага официалния курс на руската имперска политика, според който окупацията, наречена от казионната историография и русофилите "освобождение" има цена и тя ще бъде плащана само от българите. Това е последователна линия, следвана от приемниците му и дори от съветския диктатор Й. Сталин след 9.09.1944г. - окупатор на България с неговата Червена армия. В чл. 8 на Санстефанския договор е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на "окупираната страна". Почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. Руското правителство стриктно следи за разходите по поддръжката на окупационните руски части и гражданската администрация през 1878-1879 г. и формира т. нар. окупационен дълг на България към Русия. Размерът му е определен с конвенция от 1883г. за княжеството - 10 618 250 рубли и 40 копейки, разделен по равно за Северна и Южна България (Източна Румелия).
22.Овластяване на руски агенти, в това число много от тях "туркофили" в свободното Княжество, поставяни на ключови позиции в управлението или с цел опазване на руското влияние в него за десетилетия напред или като възнаграждение за специалните услуги, които те са оказали на Азиатския департамент. От многобройните примери в това отношение е посочим само три имена:
1. Тодор Бурмов, станал пръв министър-председател на Княжество България на 5.07.1879г., който е руски поданик и дори разпространява сред емиграцията ни в Букурещ и Браила позив, в който пише, че "нищо не бихме загубили, ако станем руска губерния" (!?) и, забележете, "ако приемем за официален руския език".
2. Юриста х. Иванчо х. Пенчович - бивш висш османски чиновник, анкетьор от "делото на Левски", пратил на сигурна смърт Левски по съвет на граф Н. Игнатиев, а след това назначен от княз Ал. Дондуков - Корсаков за член на Върховния съд на страната.
3. Найден Геров - губернатор на Свищов, руски поданик и руски дипломат, вицеконсул в Пловдив, но и резидент на руското разузнаване в Южна България, замесен в много противобългарски акции, в това число в следене и наблюдение на лица, организации и прояви, следващи българските интереси и българска политика.
В заключение ще цитирам думите на З. Стоянов , който на 1.03.1886г. пише: "Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше "ура". Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градове, украсени с имена "Московска","Александровска", "Аксакова", "Паренсова", "Гуркова", "Славянска", "Николаевская", "Невская" и пр. да блещука и нещо като: "6-ий септемврий", "Сливница", "Драгоман", "Батенберг" и т. н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи...Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия (Украйна) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира... Това правителство (руското) иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз - добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!"
Преди да вземат решение по въпроса свищовлии, в това число кмета и съветниците трябва много добре да се запознаят с историческите факти, свързани с управлението на император Алексaндър II. Oт всичко гореизложено в 22 точките става ясно, че въпреки репутацията му на либерал и реформатор, освободителят на руските селяни не е БЪЛГАРОФИЛ, а българофоб. Всъщност руската политика малко се влияе от смяната на владетелите и управниците. Тя си остава в продължение на векове и преди и сега АНТИБЪЛГАРСКА!
Тъкмо затова е недопустимо е да се издигат на български територии 8-метрови гигантски бетонни чудовища на чужди руски в случая владетели. Въпросът не е местен, а български национален.
Ние, които не сме свищовлии питаме с основание къде са българските паметници? Има ли паметник на загиналите жители на града по време на двукратното му унищожение и изгаряне от руските войски през 1810г. и през 1829г.? Има ли паметник на убитите свищовлии, сражавали се в редовете на 33-ти пехотен Свищовски полк през Първата световна война, паднали за зашита на границите на обединена България в боевете за разгрома на руските войски в Македония през есента на 1916г.?
Паметниците в Свищов и на българска територия трябва да се издигат в знак на преклонение пред героите на България, а не с цел разделяне и противопоставяне на българите, каквото организаторите на тази небългарска инициатива постигнаха. А за чуждите ""подаръци"" от историческите врагове на Бъгария или ""данайските дарове"" само можем да кажем "Не ща ти нито меда, нито жилото!"
Янко Гочев, историк

 image



Гласувай:
1



1. kolevn38 - Знаем, знаем за теб...
02.04.2017 10:52
podvodni написа:
Ха-ха-ха, аз съм подводен нахуйник

цитирай
2. vladtepes - За Русия
02.04.2017 17:32
Без Русия щеше да има български аналог на малкото арменско освобождение 1894-1896г., ако не на голямото 1915-1923г.
цитирай
3. vladtepes - За Русия и България
03.04.2017 10:27
И Русия и България имат нужда от държавник от ранга на Дядо Иван неправилно наречен Грозни. Само така може да има ред и законност. Примерно Иван Грозни успешно ликвидира сепаратизма на Псков и Новгород по метода стемпинг аут (поголовно избиване на населението), пребори се с произвола на аристокрацията, проведе важни административни реформи и държавата дръпна напред. Крадците от хазната са били сварявани живи.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kolevn38
Категория: Политика
Прочетен: 4086590
Постинги: 2845
Коментари: 5917
Гласове: 5073
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031