В текста Елена Чижова твърди, че Сталин е помогнал на Хитлер за унищожаването на населението при блокадата на Ленинград

Елена Чижова е писател, преводач и есеист, икономист, лауреат на „Букър - Русия“ (2009 г.) и други награди. Снимка Уикипедия/Svklimkin

Площад СЛАВЕЙКОВ

14.05.2019

Време за четене: 10 мин.

 

Руската писателка Елена Чижова твърди, че Йосиф Сталин е помогнал на Адолф Хитлер в унищожаването на населението на Ленинград по време на блокадата през Втората световна война. Написала го е в свое есе, публикувано в швейцарското издание „Neue Zurcher Zeitung“. В руската държавна Дума нарекоха текста на Чижова „фалшификация на историята“, „омерзителна провокация и кощунство“. Политологът Наталия Елисеева е сезирала прокуратурата с искане Чижова да бъде подведена под съдебна отговорност по член от Наказателния кодекс за „Реабилитация на нацизма“ — присъдата може да стигне до 5 години лишаване от свобода.

Редакцията на „Новая газета“ публикува есето на Елена Чижова с аргументите, че темите за блокадата, войната, култа към личността и дори най-спорните и неудобни въпроси не бива да бъдат премълчавани. Те трябва да станат предмет на широка обществена дискусия – а не повод за жалби в прокуратурата.

Изданието публикува текста с кратък коментар от автора му, Елена Чижова:

„Честно казано, нямам желание да давам подробен коментар по този въпрос. Единственото нещо, което трябва да напомня, е: това не е дисертация, не е научна статия, а есе, в което пиша за своята блокадна памет. Моите представи за Сталин, свързани с Ленинград и ленинградците, се развиха, когато прочетох мемоарите на Л. К. Чуковска и Н. Я. Манделщам; дневниците на О. Ф. Берголц; книгите на А. И. Солженицин и Д. А. Гранин, С. В. Яров и Н. А. Ломагин. Слушах ленинградчаните, преживели блокадата. Техните свидетелства – на хора, които познават това време от първа ръка, станаха моя памет.

Предполагам, че това е „механизмът“ на паметта. Ако желаете, „механизмът“ на културата. Човешката памет е предубедена. Може би затова за един от епиграфите на моя роман „Град, описан по памет” взех думите:

„Можете да спорите с истината. С паметта – не“.

В България писателката е позната с „Време за жени“ (изд. „Милениум“, 2011) – роман за историческата памет, предавана в семейството от родители на деца.

Предлагаме Ви есето на Елена Чижова в превод от руски език.

Моята блокадна памет
Елена ЧИЖОВА

Една от най-непоносимите сцени от световното кино: „Изборът на Софи“, онези няколко секунди, когато героинята сама избира кого – сина или дъщеря си – да изпрати на смърт. Успях да преживея тази сцена само веднъж. След това, гледайки филма, изключвах изображението и звука. Който иска да си представи каква е била блокадата на Ленинград, трябва да разбере: през зимата на 1941–1942 г. много ленинградски майки трябваше да направят избор: кое от децата си да нахранят?

В нашите семейства паметта за блокадата се предава от поколение на поколение. Тази памет е неутолима болка и обща травма на ленинградското съзнание: всяко семейство има своя собствена мартирология: списък на умрелите или загиналите.

На 3 юли 1941 г. майка ми е навършила 10 години. Нейната майка е работела в обувна фабрика. Баба – в чакалнята на болницата в Коняшин. Те се евакуирали в Урал през август 1942 г., след като преживели онова, което ленинградците все още наричат „смъртното време“. Оцелели по една-единствена причина: заминавайки за фронта, бащата на майка ми купил кола дърва и заковал прозорците на стаята с шперплат. И още по-рано, през май, той демонтирал голямата печка и поставил нова, малка: 2-3 цепеници били достатъчни, за да я загреят. През тази зима те страдали само от глад. Ленинградците знаят: глад и студ заедно са гарантирана смърт. Но за мен, родената след войната, това означава, че бащата на майка ми и моят дядо, загинал край Ленинград на 27 януари 1944 г. (тази дата е денят на пълното сваляне на блокадата), не е вярвал на официалната пропаганда, според която войната нямало да продължи дълго – най-много до есента, когато фашистките войски ще бъдат отблъснати.

Детството ми премина под знака на мълчанието.

Сега разбирам, че блокадната памет на моите роднини е била заключена с двоен катинар: отвън и отвътре.
Отвътре, защото блокадата е болка, за която е трудно и страшно да се говори; отвън, защото те бяха измъчвани от страха да не кажат „нещо излишно“: дори по време на войната темата за блокадата е станала цензурна – съветската държава е правела всичко, за да скрие истината. За тази цел през 1946 г. властите затворили Народния музей, където ленинградци предавали блокадните си дневници и лични вещи с надеждата, че паметта на техните страдания няма да изчезне. Възрастните хора си спомнят огъня в двора на разрушения музей, в който тези дневници и неща са изгорени. Под забраната останал истинският брой на жертвите сред цивилното население. Едва след преустройството беше заявено открито: от 1 000 000 до 1 200 000.

Както всички големи числа – и тези е невъзможно да си представим. Но можем да погледнем лицата. Архивът на семейството ни е запазил предвоенна снимка: десетгодишна ми майка и нейните приятелки, с които си е играла на двора. На снимката има девет момичета. Шест от тях са загинали в блокадата. Остават три. (От момчетата, живеещи в двора им, постепенно, година след година, всички заминали на фронта, нито едно не се върнало.)

Мълчанието на мама и баба не означаваше, че като дете не знаех нищо за блокадата. От паметта им те не можеха да се скрият. Помня: когато си спомняха, гласовете им се променяха. Те ставаха беззащитни, сякаш се срамуваха от своите страдания. Шепнеха тихо, помежду си. И понякога се разприказваха.

Ту мама каже изведнъж: „В нашето семейство не живеят момчета” – а аз, четиригодишно момиче, седя и се чудя: какви момчета, защо не живеят?

Ту баба ще спомене за някакви „меки части“. Ще каже: „Сутринта сутринта отиваш към болницата, лежат цели; вечерта се прибираш – всички меки части изрязани“. (Какво е обсаден канибализъм предполагах, преди баба да ми разкаже за това.)

Стана така, че всичко най-важно, което знам за блокадата, го подслушах. Имам предвид не информацията, която може да се събере от книги или дневници. И от тях прочетох много. Но какво е това ленинградска блокада, струва ми се разбрах, когато бях на пет. От тогава никакви официални митове не са ми въздействали – все още съм сигурна: те, мама и баба (с тихите си разговори) поставиха в мен специален блокаден камертон, с чиято помощ лесно различавам истината от лъжата.

Жители на Ленинград на „Невски проспект“ по време на блокадата, 1942 г. Снимка: Уикипедия/Борис Кудояров

Блокадната памет на моето поколение е бавен, дълъг процес на преосмисляне, когато постепенно стигаш до извода, че за трагедията на ленинградската блокада са виновни Хитлер и Сталин: тази трагична фуга, те, двамата най-ужасни диктатори на ХХ век, изсвириха на четири ръце. Партията на Хитлер е очевидна: за да избегне собствени загуби на жива сила и техника, неизбежни при боеве в голям град, той взел „научно обосновано“ решение: да умори ленинградчани с глад и студ — всички, включително старците и децата.

В очите на Сталин Ленинград е обект на кристално чистна ненавист, без никакви странични примеси.
Мисля, че причината за това е в чувството за лично достойнство на хората от Ленинград, способността им за независимо мислене, която – за да се укрепи неговата богоподобна власт, трябва да бъде изкоренена, да бъде унищожена веднъж завинаги. С нищо друго не може да се обясни защо, при условия, когато по време на блокадата влаковете с военна техника, произведени в ленинградски заводи, отиват към Голямата земя, Сталин и неговите поддръжници не организират редовно снабдяване на града с храна. Поне в количества, съвместими с живота. Обратно от континента, тези влакове са натоварени със суровини (хиляди тонове метал от необходимите марки), компоненти и инструменти. Според историците, са преминали най-малко 100 ешелона. Аз не съм историк, но мисля, че дори малка част от тези ешелони е могла да спаси десетки, ако не и стотици хиляди човешки животи.

Сега, след 75 години, когато архивите (далеч не всички!) са отворени, въпросите, свързани с блокадата, са повече от отговорите. Но аз съм сигурна, истината ще намери пътя си. Както общата, така и личната, които се съхраняват във всяко ленинградско семейство. Скромният ми принос към общата памет на блокадата е романът „Градът, описан по памет”. В основата му са мамините разкази (преди две години, осъзнавайки, че може да стане късно, аз ги записах на лента), семейни снимки, разказите на баба и мъчителните истории, които преживях сама.

Представете си. Звъни се. Отваряш вратата и виждаш старец. До него е жена – на средна – като вашата – възраст. Старецът стои мълчалив, облегнат на ръката ѝ. Тя казва:

„Извинете ни, ние идваме отдалеч, баща ми като момче по време на блокадата е живеел тук, през ’44 –а са си тръгнали, но не са могли да се върнат, а той отдавна искаше, но знаете как е: ту няма пари, ту няма време…”.

Тя спира да ви даде време – да я разберете и да отстъпите объркано, опитвайки се да сдържате сълзите си, радвайки се, че нищо не ви струва да сбъднете това, за което човекът е мечтал през целия си живот. Той влиза, вече без да се обляга, от стая в стая. Следваш го и мърмориш: извинете ме, тук всичко е по-различно сега, правихме ремонти, врати, прозорци…

„Не – пръстите му треперят, когато слага ръка на стената. – Всичко е останало така, както си беше. Сега вече мога да умра.“

Нашата блокадна памет — това е, когато четем есето на Винфрид Зебалд за бомбените килими над Кьолн и мисълта е в главите ни е:

„И там те също са били в ада“.

Паметта ми също е и срам: за начина, по който руската държава се отнася с останалите живи от блокадата. От една страна, военен парад на Дворцовия площад в Деня на вдигането на блокадата. От друга страна, „Блокадното общество” (официалната организация, финансирана от градските власти) изпрати като новогодишно поздравление за майка ми три пакета с бисквити, сухи бисквити; при това с изтекъл срок на годност. Пощадих я и не я попитах какво е почувствала. Тя просто хвърли подаръка в кошчето.

Темата за блокадата и до днес разделя руското общество. Дори и сега, след десетилетия, има битки около „блокадната истина “. Заради въпроса: „Не би ли било по-разумно да се предаде Ленинград, за да се избегнат ужасите на блокадата?” – телевизионният канал „Дъжд” беше на ръба на закриването. За такъв въпрос, зададен публично, можете да получите обвинение във „фалшифициране на историята“ или „екстремизъм“. В същото време, понякога властите използват този въпрос, за да дискредитират своите политически опоненти. Така временният (до изборите наесен) губернатор на Санкт Петербург обвини депутат от опозицията: уж бил заявил, че градът е трябвало да се предаде. Когато обиденият депутат, защитавайки честта и достойнството си, се опита да го осъди, искането не беше прието за разглеждане.

Не е нужно да бъдете особено проницателни, за да видите: работата не е във въпроса, а във факта, че всякакви размишления за блокадата, излизащи от рамките на официалния дискурс (включително за истинската роля на Сталин) предизвикват сляпа ярост у сегашните власти, наследници на съветската идеология. Тяхната „памет“ не е страданието на ленинградските деца, които умират мъчително от глад, а величествените паметници и тържествените мероприятия по време на честванията на подвига на ленинградци, защитавали града от нацистките пълчища. На фона на настоящата милитаристична риторика, мъките и страданията могат да се споменат само случайно.

Съжалявам, че в европейското съзнание темата за блокадата – за разлика от Холокоста и сталинския ГУЛАГ – остава маргинална. Междувременно блокадата е огледало, в което се оглежда днешна Русия. Ако погледнете в това огледало, можете да разберете много.https://www.ploshtadslaveikov.com/ruska-pisatelka-shte-bade-sadena-za-ese-za-stalin-i-hitler/?fbclid=IwAR0TQWPi_lCfNurReNhjt3p_6g5UD0TvLOW_14oUi2zZDgTd6dcMKgA4eus

Щом за литературно произведение - в случая есе, вече могат да те тикнат в затвора, за каква демокрация става въпрос?
Чу

Предаване на Ленинград е нямало да помогне с нищо - смъртността в Пушкин, Виборг и околните окупирани от Германия и Финландия градчета и села е била не по-малка, отколкото в блокадния Ленинград. Хитлер не е имал никакво намерение да се грижи за населението на града, финландците също, те не са имали и реална възможност.